Празник

 Николай ТОДОРОВ е роден в с. Черганово, Казанлъшко. Завършил е литература в СУ "Св. Климент Охридски"
Работил е във вестниците "Искра"- Казанлък, "Труд", "Литературен фронт", "Дума" и "Земя". Бил е главен редактор на в. "Поглед".
Автор е на художествено-документалните и белетристични книги "Миньорска кръв", "Генералът на българите", "Шепа изворна вода", "Владайските влакове", "Диагноза сърдечна недостатъчност", "Човекът с черните кози минава", "Между първи и трети петли" и др.
Член е на Съюза на българските писатели.

Никодим Петров отпива на дълги глътки утринното си кафе и поглежда навън, където тече скромният делник на градчето. В двора на старото училище, току през улицата, деца от първите класове отслужват часа си по физическо.
- Ръцете долу! Ръцете горе! Отхвърли десния крак встрани!
Децата, само по шорти, малко недружно, отхвърлят десен крак, но едно дребосъче обърква нозете и всички внезапно се разсмиват, звънко и весело.
Утринното слънце просветва в полуголите тела на децата, а русата глава на младата учителка - високо, стройно и гъвкаво момиче, възпламва цялата.
Нежна тръпка преминава през сърцето на стареца.
По ръба на училищния покрив са нанизани десетина гугутки и проточили шии, внимателно следят движенията на децата. Високият смях на учениците, види се, ги стресва, те литват, резват въздуха с крила, разперват ветрилото на малкото си ято и се загубват над покривите на крайградските къщи.
Момичето, което обслужва четирите маси на сладкарницата, приближава с плавна походка мястото на стареца да го попита дали ще пожелае още нещо.
Но старецът не иска нищо повече, само да постои на топло и да погледа живота на улицата.
То знаеше, че няма повече нищо да си поръча. Беше свикнало с неговото появяване всеки месец след пенсия. Познава го добре, което й позволява да се отнася към него с приятна фамилярност. Облечен е в костюм от отдавна отминалите времена, тъмен на леки райета, избръснат грижливо, спретнат и чистичък старец.
- Как си, дядо Никодиме? Добре ли си?
- Отлично съм, Сашке - при тебе винаги се чувствам добре - отзовава се старецът и наново обръща поглед към улицата.
Гимнастиците приключват своите упражнения, прибират си раничките, наредени край оградата, и хлътват в училището.
Уличката за малко опустява и сякаш от това лека тъга завладява сърцето на Никодим Петров. По тротоара се задават две майки, младички жени, почти момичета, прилични една на друга, като близначки. Внимателно тикат две също така почти еднакви сини колички по разбития тротоар. По лицата на майките се чете свенлива гордост. Сякаш тикат напред не двете си потънали в блажество заспали рожби, а половината на бъдното мъжко човечество.
Никодим Петров допива последните глътки от кафето, казва на момичето кратко "Чао", както чуваше да му викат клиентите на прощаване, и излиза навън.
Беше разчувстван. Отнасяше със себе си милата гледка на децата от училищния двор - "Отхвърли встрани десния крак. А сега левия." Не беше виждал внучето си Роберт цели три години. Трябва вече да навършва десет. Синът му Свилен замина за странство, отвъд океана, скоро след като откриха границата. "Махам се от тук, не мога повече да живея в тази мръсна, скапана, объркана България - повтаряше той, като стягаше куфара си.- Ще замина, пък каквото сабя покаже." Тези думи - "мръсна", "скапана", засегнаха болезнено Никодим Петров. Някога, много отдавна, баща му се беше сражавал за тази държава. Месата му бяха гнили из влажните галерии на планината Пелистер. С огнехвъргачки го обгаряха, с шрапнели го засипваха, но той отстояваше българските позиции цели три години. В раклата доскоро се пазеше орденът му за храброст, единствената печалба, която войникът беше донесъл от фронта. По едно време орденът се загуби. Свилен го беше продал на някакъв колекционер за жълти стотинки. Призна си, но Никодим беше толкова разстроен, че нямаше сили да го укори.
Обади се от Монреал. Хубав град бил, в устието на някаква река Свети Лаврентий. Работил там в някакъв хотел на площад "Трафалгар скуеър". Плащали добре, храна - колкото искаш. Баща му да бъде спокоен. Планини, реки, океани - огромни пространства, големи разстояния лежат между Никодим Петров и сина му Свилен. Някога, като поотхвръкнеше, синът улавяше дръжката на ралото, още топла от ръката на бащата, и продължаваше браздата му по земята. Сега отвориха врати и граници- куцо и сакато се разхвърча по света. Много отиват, малко се връщат. Както върви работата, България ще остане без кръв, ще завехне, ще се погуби - разсъждаваше с тревога в душата Никодим Петров на път за дома си.
По едно време Свилен писа, че се оженил за някаква канадка, че е завършил шофьорски курсове и му поверили голям камион и с него кръстосвал Канада, че и Америка. Пътищата били прави, гладки и хубави, та нямало опасност - старият да не се безпокои. Боеше се той, как няма да се безпокои - баща. Свилен не си дойде нито за погребението на майка си, нито за първата годишнина от смъртта й.
Много по-късно пристигна с детето си, седемгодишно, Роберт се казваше. Господи, това ли беше неговото внуче, за което беше мечтал и което беше сънувал? От влака слезе едно тънколяво, луничаво момченце, бледичко, като трева, расла под камък. Пресегна да го прегърне, а то все гледа баща си, не смее да подаде ръка. Седяха няколко дена и Никодим все искаше да побъбри с внучето си, да го попита какво учи, добри ли са учителите, как живеят там, в тази пуста Канада. Но момчето не знаеше български, само едно "Уи, папа, но, папа."
Изпрати ги. На гарата се държа добре, беше мъж, но като се върна, прихлупи глава върху възглавницата и си поплака, тихичко, без глас си поплака.
Бавно пристъпваше по уличката към къщи Никодим Петров. Не бързаше да се прибере. Остана сам не само вкъщи, но и в махалата, кажи-речи сам. Връстниците му се изпогубиха. Кой без крака останал, кой без акъл, кой улицата не може да намери, кой тръгнал по онази улица, дето тече само в една посока. Ей, празник му се задава, а няма кого да покани на една ракия. То и ракия вече не пиеше, защото му вреди, но една добра дума да си каже с някого и това е хубаво.
В дворчето беше тихо и пусто. Градинката - посърнала след първата слана. Липата пред къщи оголяла и вятърът подръпва леко последните листа да ги свали и тях на земята. Жълти, сгърчени, мъртви листа. И вятърът ги смиташе край оградата, непотребни листа.

* * *

След няколко дни, като наруши месечния ритъм на своите посещения, Никодим Петров наново се появи на вратата на сладкарница "Малина".
Сашка го видя и повдигна вежди, беше изненадана.
- Добро утро, дядо Никодиме.
- Добро утро, Сашке...
Старецът беше в същия - малко протрит, но чист и изгладен костюм, но с бяла риза, пристегнал бе врата си с червена връзка на тъмни точки.
- Нещо става с тебе, дядо Никодиме, подмладил си се поне с десет години - каза с уважителна усмивка момичето.
- Тъй, тъй, Сашке - потвърди промяната старецът и седна на обичайното си място.
Сашка веднага донесе кафето му и то обгърна със светла пара мястото до прозореца.
- Имате ли от онези големи торти, дето им викат "гараш"? - попита Никодим Петров.
- Съвсем пресни са - отвърна момичето.
Старецът помълча.
- Сега избери една такава торта и напиши на нея с бял крем цифрата 80 и още Ч.Р.Д.
- О, такава ли била работата. Хайде честито! - възкликна Сашка и с променен тон леко смутено добави. - Ама те са малко скъпички, двайсет лева едната...
- Няма нищо, Сашке, ще ги преглътнем - опита да се пошегува Никодим Петров.
Тортата лежеше върху кръглата масичка, също така кръгла като нея, с грижливо изписани букви.
- Исках да я видиш, сега ще донеса кутия да я опаковам за вкъщи. Има много красиви, празнични опаковки... Чак от София сме ги купили - бъбреше приятно възбудено момичето.
Старецът наново хвърли поглед към улицата:
- Сега, Сашке, ще направиш следното: Ще отрежеш две парчета. Едното, по-голямото, за теб, по-малкото - за мен...
- Добре, останалото за вкъщи, нали?
Момичето наново повдигна тънки вежди.
- Останалото, Сашке, ще разрежеш на първите деца, които дойдат през голямото междучасие... Онези, дето играят гимнастика сутрин... С русата учителка - донади Никодим Петров и момичето долови как гласът му леко потрепери.
Отвъд улицата, просипнал в утринния хлад, се обади училищният звънец...