Правиш пари, но нямаш семейство

Потъналият в зеленина двор на посолството ни в Рим се оглася от приказките на българи, дошли да уважат приема по случай 24 май, да се видят със сънародниците си, да усетят българския дух. Озовавам се сред групичка от 4-5 жени. Интересно ми е какво ги е довело в Италия. Първоначално притеснени, отстъпват крачка назад, но впоследствие са готови да споделят. "Дори и да не ни записвате, искаме да споделим нашата болка. От първоизточника трябва да знае България, че сме навън, но страдаме за нея". Това казват в общ глас жените, когато включвам диктофона си, все още неподозираща, че на края на техните разкази ще съм емоционално разтърсена. Може би защото след деня, потопен в атмосферата на Вечния град Рим, макар и да пропуснах доста знакови места в италианската столица, не очаквах подобен завършек. Защото в едно съжителстват тези красоти и нелеките съдби на наши сънародници.
Тъгата ни за България е голяма, независимо че тук имаме работа и живеем що-годе добре. Така започва разказа си Димитринка, която е в Италия от 2002 г. Можете да си представите колко малки съм оставила децата си, след като синът ми казва: "Мамо, аз не съм този, когото остави", казва жената с треперещ и развълнуван глас. Едното й дете е в Германия, другото, вече 34-годишно и безработно, е в България и живее с помощта, която родителите му изпращат от чужбина. "Ако ние не сме тук, за да му помагаме, то е обречено на глад и мизерия. Ако не съм тук, как ще живее баща ми в България с мизерната си пенсия при 45 г. трудов стаж", пита Димитринка. За нея празник не съществува. Сърцето ми е празно, защото децата ми ги няма, семейството ми не е с мен, споделя тя, допълвайки, че от 2 г. съпругът й е при нея в Италия. Питам я мисли ли да се завърне в България. "Разбира се, че мисля за завръщане, но след като успея да се пенсионирам тук. С 26 г. трудов стаж като счетоводител в България ще взимам пенсия, с която много трудно се живее", казва Димитринка. В Италия е работила като баданте - гледачка на стари хора. "Работиш нонстоп, по 24 часа. Не знаеш кога е ден, кога е нощ, ти си в къщата и трябва непрекъснато да си на разположение", разказва жената. Благодарна е, че патроните й, както тя нарича работодателите си, са се отнасяли много културно и мило с нея. Сега работи на почасова работа. Разбира се, че предпочита да си седи на бюро, да практикува професията си, а не да слугува за 415 евро, казва Димитринка, вече видимо развълнувана.
Темата за политиката няма как да отсъства от разговора ни. "Време е тези политически борби в България да спрат, наслушахме се достатъчно на какво ли не. Крайно време е политиците ни да се осъзнаят и да се примирят едни с други, да се обединят в името на народа", призовава Димитринка. Дано нашите политици да промислят, за да можем да се приберем и ние, и децата ни. Това е мечта на всички българи в чужбина, присъединяват се към нея и останалите жени.
Петя пък споделя, че е оставила дъщеря си в България на грижите на батко й и кака й, когато е била едва на седем години - още не е можела да чете и пише. Сега ще стане на 18. "Аз не зная какво обича детето ми, продължавам да я опознавам", казва през сълзи майката, която е разведена. Срамота е оттук да пращам лекарства на майка си, ядосва се Петя, която в момента работи като охрана, а в неделя предпочита да работи, за да не е сама вкъщи. За разлика от Димитринка Петя няма намерение да се връща в България и иска да доведе тук и дъщеря си.
"Ние страдаме и децата ни страдат. За мен Италия е Диарбекир - правим пари, но нямаме семейство. Заточеници по принуда. Имам внуци, които не съм виждала. Нямаме празници, не знам какво е Коледа и Нова година, аз плача на тези празници. Допринесла съм за дълбочината на морето със сълзите си. България трябва да знае, че ние сме навън, обаче страдаме", сълзите вече се стичат по лицето на Петя.
Немотията и липсата на работа са основната причина сънародниците ни да се превръщат в емигранти. Живота на някои от тях съдбата свързва и по друг начин с чуждата страна. Като повечето българи и Милена - условно я наричам така, тъй като, завладяна от емоцията, забравям да я попитам как се казва, идва в Италия, за да търси работа. От 2002 г. е тук. От Видин е, където е била медицински работник. Омъжена е за италианец и има дъщеря на 6 години. Родителите й липсват, но животът й вече е в Италия. Въпросът за евентуално завръщане в България ми се струва излишен.
Трябва да тръгвам към летището. Благодаря им за отделеното време. По време на полета съм потънала в размисли за живота и неговите несправедливости, които принуждават хората да живеят разделени със семействата и близките си, за да могат да изучат децата си, да помагат финансово на родителите си и близките си, за да могат да преживяват... Мисля за вечната борба между материалното и духовното...


Националният паметник на Виктор Емануил ІІ, или Олтар на Родината, е построен в чест на първия крал на обединена Италия