Правата или парата

Темата за закон, определящ национална квота за български песни, излъчвани по радиото и телевизията, отново излезе на преден план. Макар че през годините станахме свидетели на безброй дискусии, обсъждания, предложения, възвания, искания и какво ли още не, десетки въпроси и до този момент останаха отворени. По ред причини.

Една от тях е, че винаги се намират противници на подобно регулиране. Като се започне от музикалните редактори, от чийто личен вкус и неясни критерии зависи какво ще звучи в ефира, и се стигне до стопани на медии, рекламодатели и браншови сдружения, отстояващи собствени виждания по въпроса, без да се вземат предвид интересите на български творци, а и на аудиторията като цяло.

Според проучване, анонсирано като национално представително, хората у нас искат поне шест от десет песни, пускани по родни аудио- и визуални приемници, да са на български. Но дори от организации, управляващи и защитаващи авторски права, признават, че ще сметнат за успех, ако постигнат поне половината от желаното и се преборят за 33% квота.

Тъй като обществените средства за масова информация (БНТ и БНР) и концептуалните канали (БГ Радио) и сега надхвърлят това число с количеството излъчвана българска музика, твърде явно е, че под прицел са частниците. Но при тях единственият закон, който се спазва най-стриктно, е свързан с шума на парите. Националният интерес явно не е сред приоритетите им. Каквито петиции и да се пускат онлайн или на улицата.

Кампанията "За повече българска музика в ефира" не е първата по рода си. Необходимо е обаче поне този път творци, носители на авторски права и управниците на радиа и телевизии наистина да се обединят, а не да се противопоставят. За да не се съмняват законодателите, че именно това е пътят към запазването на българската култура. Защото за слушателите и зрителите това е безспорно.