Прах над българското военно море

Георги Н. Николов

Един специфичен дял от поезията ни - военната лирика - постепенно се разми в мътилката на модернизма, привнесените естетически модели и "грандиозни" теми, пред които секва дъхът. Задълбоченото вникване обаче доказва, че след 1878 г., допреди над четвърт век, тя се е развивала като вярно отражение на исторически катаклизми, обществени копнения, утвърждаване на българската държава пред света. И е дала свой модел на лирически герой, възпят от най-добрите поети во главе с патриарха Вазов. Имало е защо: в страната е съществувал пантеон на родолюбието. Веднага уточняваме, че дори понякога, вместван в идеологическа догматика, той не е подчинен на преходността й. Защото каквито и да са политическите щампи за определен период, нищо не може да заключи в себе си понятието за отечество. За неприкосновеност на националните граници. За държавното знаме, химна, традициите и регалиите. А също за образа на човека, отдал се на защитата и опазването му.
Тук нямаме за цел да предложим мащабна картина на военната лирика в тематичното многообразие на творбите и на създалите ги в годините автори. Ще припомним само щрихи от военната маринистика, също имаща свой сериозен художествен дял. Обхващащ понятията за патриотична нагласа на българина в нашите сини полета. За преклонение пред униформените деди, изчезнали в кипналия боен въртоп. Част от авторите са известни, други - полу, или изцяло забравени: Емануил Мутафов, Георги Илиев, Михаил Пешев, бъдещият адмирал Иван Вариклечков, Васил Бакърджиев, Тенчо Иванов, Димитър Добрев. Поезията им стига до нас в тънки сборници, а в повечето случаи от страниците на периодичния печат... Никола Вапцаров с незабравимото "Моряци" също се включва в галерията на военните маринисти:

Развейте стяг, развейте боен стяг -
Напред, тиранът може би ни чака
И първи ний ще влеземе в атака
С торпеден бой, с стихиен мощен бяг!

Изпълнили обета си синовен,
Ще срещнем с песни родния ни бряг
На мачтата с победен боен стяг,
Заглушени от поздрава топовен.

По-късно, в етапа на социалистическия реализъм, военният моряк продължава човешкото си плаване по редовете, затвърждавайки приемствеността между сините поколения. Нека припомним имената на Дянко Кънчев, Янаки Петров, Георги Вълчев, Иван Атанасов - Долски, Ангел Лазов, Георги Пенков... Родината, целувана от вълните, е маяк в набора от нравствени ценности, които водят кораба. Тя се вплита във вечната младост на матроските редици. В спойката между палубните люде. Пулсира от възторг. Предизвиква стихията. Дава власт на емоцията да избухне в цветни редове, по които дълг, любов, усещане за непреходност, за вярно избран курс на миротворческо плаване, се сливат с нашата читателска възхита. Целият този калейдоскоп, онагледен в "Матроска песен" на Сава Пеев, шуми с простичката радост на откровението:

Пръски вода ни заливат,
вятърът морски свисти
и над браздата пенлива
роден трицветник трепти!

Не по-малко изповеден е и Емил Розин:

Дай ми
твоята сила огромна,
дето ражда талази в нощта,
дето черните облаци гони
и бледнее
пред нея смъртта...           
                            "Черно море"

    Тези бегли примери могат да се допълват с още стихове на наши военни маринисти. Но връх в този дял на лириката ни бележи Чони Чонев: на мостика в щорм, или удовлетворено крачещ по кея. Споделящ любовта си, философските си размишления за света, в който живеем, и за смисъла на военните дни. Той обединява в поезията си суровия контекст на военното битие със спокойния цивилен делник. Доверява ни човешката потребност, посочила му професията на униформен моряк и гордостта на издържаните в стихията професионални проверки. Но със "Самочувствие" Чонев прави обобщение не само на лиричното призвание. Извисява тоновете в лирата до степен на сила от многозаряден залп:

Морето в моя стих не е измислено,
морето в моя стих е изживяно...
Тук всяка рима е горчива истина,
не чипкане на плажа - до коляно...

Изстрадани са всички мои образи,
които съм ловил среднощ на вахтите,
когато вятърът, съвсем разкъсал розата
на ветровете, духал е отвсякъде...

Примери, примери, примери. Не бих казал все пак, че са малко изследванията върху военното поетично богатство... доскоро. Но развива ли се тази лирика и има ли бъдеще? Не. Добрата, честната, богатата почва за съществуването й липсва. В българските униформи не туптят сърцата на наши млади поколения. Мисиите в странство са гурбетчилък и не предполагат лирика, а портфейл. Войнишкият и моряшкият фолклор се удавиха в праха на насмешките. Самата военна лирика, което се случва и с прозата, се превръща в минало (не)забравимо, нищо повече. Отсъства мотивация, която да я обогати с нови теми. Да онагледи правото й на съществуване в бъдните години и въобще. За подобни утопии трябва да бие военното, котвено сърце на България. Оказва се, че не е нужно на официалната родина. На евроатлантическите й "ценности". Нека поне я съхраним честно в аналите на българската литературна история. Доколкото и тя е обективна днес.
Но как е възможно цяло тематично направление от една литература да си отиде ей така? Кой ще му обърне внимание от хората, наричани "млади"? Кой ще ги импулсира? Преди този извор бе именно военно-патриотичната лирика. Но днес я няма, а ние, читателите, мълчим. Нима у нас не съществува историческа гордост от миналите военни дни? Да, май е вече повяхнала. И не само "май". А во веки ли, върху пулса на Черно море?...