Прага избира човешкото лице на социализма

Годината 1968-а се свързва с Пражката пролет, но наскоро отминалата дата 5 януари остава в сянката на други драматични дати на същата година. И тази дата наистина е незаслужено пренебрегвана. Не че трябва да бъде окичена с медал за исторически заслуги, но все пак Пражката пролет започна именно на 5 януари - просто на тази дата за лидер на чехословашките комунисти бе избран реформаторът Александър Дубчек, сменил неосталиниста Антонин Новотни.
Словакът Дубчек е много интересно явление в бетонната догма на съветския модел на социализъм. Човек би могъл да си помисли, че заради напредничавите за времето му разбирания той е израснал някъде на Запад с неговото многообразие от идеи и ценности, че е натрупал знания в някой престижен университет с традиции едва ли не още от епохата на Ренесанса. Всъщност Александър Дубчек е израснал в среда, която е била противопоказна за едно реформаторско мислене. Това че е роден в семейство на комунисти (1921 г.) не може да се смята за противопоказно, в началото на века хората с такива възгледи са били смятани за прогресивни. Но през 1925 г. семейството му емигрира в СССР, не къде да е, а в азиатска Киргизия. Той всъщност там прекарва част от детството си. После фамилията се премества в Горки, вече в европейската част на Съветска Русия, където Александър учи в средно училище. И през 1938 г. родителите му се връщат в Словакия - това, впрочем, става в разгара на сталинистките чистки. Какво ли реформаторство биха могли да му дадат азиатска Киргизия от 20-те години с тогавашния й родово-племенен бит или пък сталинистката атмосфера на преследвания и страх от 30-те години? Все едно кокиченце да поникне от киргизските камънаци или от сталинстката стомана.
Вече в родината си израсналият Дубчек работи като шлосер в завод, обвързва се с работническото движение и влиза в компартията. Включва се дейно и в антифашисткото движение, лежи и два пъти в затвора, участва и в Словашкото национално въстание (1944), раняван е в престрелки. Личност с такава биография не може да зареже политиката и след края на Втората световна война Алексанър Дубчек логично се отдава на партийната работа (така са наричаше политическата кариера при соца) - последователно заема все по-високи позиции, за да стигне на 5 януари 1968 г. до политическия Олимп.
При Дубчек има и друга тенденция, макар и с драматичен обрат. Когато става първият човек в Чехословакия, той има подкрепата на съветския ръководител Леонид Брежнев, който вече не криел недоволството си от Антонин Новотни. С една дума Дубчек е бил "човек на Брежнев", какъвто е стандартният жаргон още от едно време. Но само след няколко месеца ролите ще се разменят - Дубчек ще стане антиБрежнев, а Брежнев - антиДубчек. За сетен път лявата идея ще хвърли свои носители на противоположни полюси.
Впрочем същото се случва и с двойката лидери Дубчек-Хусак. Програмата на Пражката пролет е включвала пълно реабилитиране на комунистите, които са били репресирани при Новотни и отпреди това. Сред тях е бил и Густав Хусак, който също е словак. Лично Дубчек се е застъпвал за такива като него, включително и на срещите с другите соцлидери. Но именно Хусак ще стане чехословашкият антиДубчек. Именно той ще поеме партията и държавата като антипод на Пражката пролет с благовидния курс за нормализиране.
Още преди да поеме поста, 47-годишният  Дубчек вече е бил популярен като нестандартен партиен апаратчик - бил е открит за общуване, хората често са го виждали усмихнат, а не намръщен, като другите партийни функционери. Разхождал се е из места, където са го правили обикновените хора, ходил е на плуване в обществен басейн, на футболните и хокейните мачове е седял сред зрителите, а не във ВИП ложа. Без да е бил на реформаторска възраст, стилът му на поведение определено е бил именно реформаторски. Всъщност той е бил апаратчик с човешко лице, още преди да измисли емблемата на Пражката пролет - социализъм с човешко лице.
Разбира се, рейтингът му удря тавана не просто защото поема висшия пост, а защото се доказва като лидер на една реформаторска политика. Непосредствено след избирането му той обявява, че заедно със съмишлениците си в партията ще работи за въвеждането на пазарни механизми в рамките на плановата икономика. През март 1968-а Новотни подава оставка и от президентския пост в хода на остра схватка с Дубчек, а и под обществения натиск за реформи. На негово място е избран далеч по-приемливият за новата политика генерал Лудвиг Свобода. Междувременно в страната отслабва цензурата, водят се свободни дискусии, появяват се нови вестници и независими обществени клубове. На 4 април компартията провежда пленум, вкарва още повече реформатори, които се превръщат в мнозинство в ръководните й органи. Мнозина от тях ще заемат по-късно ръководни постове и в държавата - премиерски, парламентарни, министерски.
А на 5 април е публикувана "Програмата за действие" на компартията - или изграждането на социализъм с човешко лице. Не може да се отрече, че Дубчек е работил ударно на попрището жизнено в средата - точно три месеца след избирането му за лидер той вече е готов не просто с визията, а с чипа на страната си.  В него има и свобода на словото, придвижване, дебати, сдружаване и парламентарен контрол върху репресивните органи, независимост на съда, възможност за многопартийни избори и федерализация на Чехословакия. Реформата на политическата система трябвало да стане за 10-годишен период. В страната се говори открито за пазарни механизми и децентрализиране на икономиката, за същинско народовластие и по-голямо участие на работниците в  управлението. С отмяната на цензурата се засилва прозрачността в работата на партийните и държавните институции, либерализацията буквално нахлува в медиите и културата. Обмисля се легализиране на социалдемократическата и народната партия. Набелязват се и мерки за по-широка автономия на словаците в рамките на двунационалната държава. В цялата страна се провеждат митинги и демонстрации, на които гражданите свободно изразят своите гледни точки за политическия живот и бъдещето на Чехословакия. Западни журналисти, посетили ЧССР по онова време, са я намирали за "най-свободната страна в Европа"
Впрочем това сме го почувствали и ние, в България. На 28 юли в София бе открит Световният фестивал на младежта и студентите. Това е бил период, в който натискът срещу Дубчек и ЧКП от страната на другите соцстрани вече е доближавал връхната си точка. Въпреки това при откриването чехословашката делегация преминава покрай трибуните със скандиранията "Дубчек, Свобода". А в официалната ложа са били Тодор Живков и цялото ни ръководство.
Политиката на Дубчек за нов модел на социалистическа демокрация печели всенародна подкрепа в пълния смисъл на тази дума - неподправена, спонтанна, а не режисирана и заседателна. Едва ли е имало друга управляваща компартия в соцлагера, която да се е радвала на такава искрена подкрепа. По онова време в Чехословакия вече се провеждали социологически проучвания и те показвали високо ниво на одобрение за новата политика на компартията.
Пражката пролет обаче е посрещната на нож от СССР и другите компартии. За тях отмяната на ръководната роля на компартията, политическият плурализъм, многопартийността, пазарните механизми, свободата на словото и сдруженията са недопустима ерес. Месец след приемането на програмата за действие ръководството на ЧКП е привикано в Москва, където е критикувано за своята политика. Следват двустранни и многостранни срещи както между останалите компартии, така и между тях и ЧКП. Дубчек обяснява, че смисълът на политиката му е да изгради социализъм с човешко лице. На което в Москва обидено го контрират: "А при нас какъв е: с нечовешко ли лице?" 
Първото предложение за военни решения в Чехословакия се прави още на срещата на 8 май в Москва между лидерите на СССР, Полша, ГДР, България и Унгария. На него обаче унгарският лидер Янош Кадар се обявява против.
Въпреки постоянния натиск през следващите три месеца, Александър Дубчек отхвърля диктата, не приема и отказа от реформаторската политика. На 16 август, ръководството на съветската компартия взема решение за военно нахлуване в Чехословакия, а на 18 август зад решението застават и лидерите на България, ГДР, Полша и Унгария.
Между другото разсекретените документи от последните години разкриват нови нюанси за онези събития. Ето какво споделя зам.-директорът на Руския Институтът за обща история Виктор Ишченко: "По-рано съществуваше митът за Брежнев като един вид ястреб - представител на твърдата линия по отношение на Чехословакия. Докато новите документи доказват, че Брежнев е бил привърженик на намирането на политическо решение. Правилата на играта в Политбюро обаче изключват различията в мненията. Затова и Брежнев, който по-скоро е бил с мек характер, в крайна сметка се предава".
Колегата му Михаил Прозуменшчиков добавя: "Основните опоненти на Брежнев тогава са били министърът на отбраната Андрей Гречко и украинският партиен лидер Пьотр Шелест. Гречко се е стремял да предотврати евентуалното отслабване на Варшавския договор чрез излизането на Чехословакия. А Шелест се е опасявал, че западните райони на Украйна биха могли да се заразят от вируса на реформаторския комунизъм".
У нас след 10 ноември бе писано, че Тодор Живков бил едва ли не най-твърдият привърженик на военното решение. Но Михаил Прозуменшчиков разкри, че според документите "предимно Валтер Улбрихт и Владислав Гомулка (немският и полският лидер) са били привърженици на военните действия: "Те са допускали, че в Чехословакия ще се стигне до реставрация на капитализма. А загубата на Чехословакия, което не е било изречено гласно, но очевидно се е имало предвид, би представлявало тежък удар върху собствените им страни. В такъв случай хората там биха казали: защо чехите да имат правото на това, а ние - не? Затова и държавните лидери оказват натиск върху съветското ръководство".   
Така или иначе, в нощта на 20 срещу 21 август военни части на пет страни от Варшавския договор нахлуват от всички посоки в Чехословакия - сред тях са и два български полка, общо 5000 военни. Всъщност българският контингент е най-малобройният. Като цяло 250-хилядна войскова групировка, две трети от които са съветски части, и няколко хиляди танка, са хвърлени срещу Пражката пролет - или срещу реформаторската политика на Дубчек. Впрочем, намесата е осъдена от други социалистически страни - от Румъния, която отказва да участва в нахлуването, макар да е членка на Варшавския договор, от Югославия, Куба, Китай и Албания.
Силите на Варшавския договор установят контрол още на 21 август. Прага обаче не губи хладнокръвие в този кошмарен момент. Съобщавайки за нахлуването на съюзните армии, държавното радио призовава да не се оказва въоръжена съпротива, а военното министерство заповядва на армията да остане в казармата. Самият Дубчек в свое радиовъзвание призовава гражданите да запазят спокойствие и да не се допусне кръвопролитие и реално повторение на унгарските събития от 1956 г. Той обаче е арестуван в 3 часа на 21 август от съветски десантчици и е отведен в Москва заедно с още четирима реформатори от висшето ръководство. Два дни по-късно за Москва отлита президентът Лудвиг Свобода. Там той от името на страната си подписва "Програмата за излизане от кризата", чиито 15 точки са формулирани от съветското ръководство. За да се избегнат кръвопролитията, Дубчек и останалите реформатори трябва да приемат отказа от реформи. Когато чехословашката делегация се завръща в Прага, на летището Александър Дубчек не крие сълзите си от болка - по-естествена реакция на "социализма с човешко лице" едва ли можеше да има.
В същото време населението в Чехословакия оказва масова съпротива, макар и пасивна по призива на Дубчек - тоест съпротива, без кръвопролития. В една пражка фабрика столични комунисти провеждат извънредния 14 конгрес на ЧКП, на който осъждат интервенцията, преизбират Дубчек за лидер, макар той да е под арест в Москва, и избират нов централен комитет. В страната няколко седмици работят 12 нелегални радиостанции, които информират за окупацията и излъчват призиви към военнослужещите от петте държави да не участват в позорното дело. През ноември 60 000 студенти провеждат седящи стачки в защита на Дубчековата "Програма за действие". Междувременно до края на ноември се изтеглят всички окупационни части (българският контингент го прави до края на октомври). По време на интервенцията са убити над 90 чехословашки граждани, тежко ранени са над 300, а леко ранени - 500 души. В страната обаче остава 80-хиляден съветски военен контингент.
Борбата за политиката на Дубчек продължава и след изтеглянето на съюзническите части. През декември близо 1 милион работници от стоманодобива, строителството, транспорта и селското стопанство заплашват с национална стачка в защита на реформите, но впоследствие Дубчек ги разубеждава, за да не предизвикат нова военна намеса на Съветския съюз.
Едни от най-драматичните страници на Пражката пролет е саможертвата на нейните последователи вече след окупацията. От януари до април публично се самозапалват и загиват трима души - студентите Ян Палах и Ян Зайц, както 40-годишният комунистически функционер Еужен Плоцек. Те са се самопожертвали и заради реформаторската политика на Александър Дубчек.
Показателно е, че реформаторите не са отстранени веднага от ръководните постове в ЧКП - това просто е било невъзможно, защото са били мнозинство. Тяхното отстраняване е станало постепенно, след месеци. Александър Дубчек например чак пред април 1969 г. е сменен на лидерския пост от Густав Хусак. Изпратен в девета глуха - ръководител на лесничейство в Словакия, където работи до пенсионирането му през 1981 година.
Историята обаче не го забравила. През 1989 г. избухва Нежната революция и той е сред най-активните й участници. Несъмнено в нея е виждал част от идеите си, които не е могъл да материализира - демокрация, свобода на словото, многопартийност - той например учредява Социалдемократическата партия. В един момент е избран и за председател на парламента.
По форма Нежната революция е сходна с Пражката пролет, но по съдържание тя отива много по-далеч и се превръща в нейна противоположност. Тя връща капитализма в Чехословакия - нещо, което Дубчек не е искал навремето, както твърдят историците. Освен това Нежната революция доведе до разпад на страната, а Дубчек като словак е бил против него, но не е могъл да го спре. Всъщност разпадът се случва малко след неговата смърт през 1992 година.
Половин век след Пражката пролет за нея е написано толкова много, че едва ли може да се каже нещо ново. И все пак при нея рулетката на историята така завъртя събитията, че постави действащите лица в противоречиви, на моменти и взаимно отричащи се роли.
Да вземем Александър Дубчек. Какво е бил неговият социализъм с човешко лице - реална възможност, макар и пропусната, или чиста проба химера? Мнозина у нас биха искали да е първото.  Вероятно защото жалят, че социализмът си е отишъл твърде млад - 74-те години в СССР и по-малко от век в другите страни са направо пубертетната възраст за календара на историята. На него сякаш несправедливо му бе отнета възможността да се развива и еволюира към демокрация и по-ефективна икономика.
Историческият ход обаче показва, че Дубчековият проект е по-скоро илюзия. 20 години след Пражката пролет дойде Нежната революция, двете явления са като сестри в чешката история, без 68-а едва ли щеше да има 89-а във варианта, в който тя се случи. Само че Нежната революцията върна капитализма в Чехословакия. Чешкият историк Олдридж Тума казва за Дубчек, че е "бил преди всичко комунист и нито веднъж не пожела да излезе от тази рамка". Такъв човек едва ли е ликувал, че като епилог на живота си е трябвало да приеме реставрацията на обществена система, която е отричал. И при който центърът е капиталът, а не човекът. Волю или неволю Дубчек е иззидал ред от тухли в един свят, където човешкото лице далеч не е главната ценност.







Танковете сложиха край на поетия курс към "социализъм с човешко лице"