Потребно завръщане към изконните духовни ценности

Такава благородна задача е положил похвални усилия да реализира Атанас Иванов с внушителното си обемисто издание "Исторически корени и традиции на духовите оркестри в България" (изд. "Жарава"). Появата на това първо по рода си заглавие е наистина своеобразен паисиевски зов за връщане на нашия объркан съотечественик към пренебрегваните национални стойности и българщината. Това ценно родолюбиво произведение на Атанас Иванов е плод на упорита дългогодишна събирателска и проучвателска дейност, която му е позволила да се добере и анализира задълбочено множество наши и чужди всекидневни и периодични издания, спомени, документи. Многообхватното съдържание е обособено в пет основни раздела: Историческа справка за музикалните инструменти и оркестри; Военните оркестри в България; Граждански духови оркестри; Българската педагогическа школа по духови инструменти; Приложения.
Неусетно читателят е отведен в най-дълбока древност, когато в Египет, Асирия, Вавилон, Индия и другаде се появяват първите духови инструменти, изработени от тръстика, животински кости, рогове, дърво и други материали. Така се раждат първите флейти, обои, за да озвучават култови шествия, дворцови церемонии, обреди, свързани с вярата и военното битие на човека. Изследователят ни запознава с постепенното усъвършенстване на духовите инструменти с появата на тръбата, тромбона, кларинета, тромпета, саксофона и т.н. Но според него началото на съвършено нов етап в тяхното развитие се слага през ХVІІ век, когато Монтеверди обединява в операта "Орфей" по-голяма част от съществуващите по това време духови, клавишни и ударни инструменти.
Сърцевината на книгата е посветена на навлизането на духовата музика в бита на българина още по време на Възраждането, когато в средата на ХІХ век нахлува внушителна полско-унгарска емиграция и полага основите на нов музикален и интелектуален живот в Шумен. Стремително духовата музика набира скорост под българско небе след Освобождението с изграждането на родната войска. Под ръководството на руски офицери в новоосвободеното ни отечество са привлечени чешки капелмайстори и музиканти, които създават първите военни духови оркестри. А ръководител на първия военен оркестър е добре подготвеният капелмайстор Йозеф Хохола, дошъл от Чехия. Мнозина от тези школувани музикални дейци, свидетелства авторът, какъвто е случаят и с Франтишек Швестка, Франтишек Свобода и др., се утвърждават и като авторитетни композитори.
В творческото полезрение на изследователя е и репертоарът, който наред с обичайните маршове се обогатява с потпури от оперната европейска класика (Верди, Доницети, Гуно, Глинка, Сметана и др.), а също така и с мотиви от богатото народно песенно творчество. Шеметно расте броят на духовите оркестри в армията, които през 1905 г. достигат внушителната за онова време бройка - 43. В полковите оркестри и други военни поделения израства плеяда талантливи композитори. Така се ражда първата генерация родни музикални дейци - Емануил Манолов, Михаил Букурещлиев, Маестро Георги Атанасов, Панайот Пипков, Георги Шагунов, Тодор Наумов и др. На базата на придобитите знания те създават българска музикална школа, свързана с духовото изкуство, композирайки маршове, песни, хора.
С не по-малко внимание е удостоено второто талантливо поколение родни композитори - Петко Стайнов, Саша Попов, Панчо и Любен Владигерови, Александър Райчев, Асен Карастоянов, Филип Кутев и много други. Те не само че продължават стойностните народни традиции, техния родолюбив характер, но създават творчество с широко социално и национално значение. Специално внимание е отделено на уникалния и самобитен музикален колорит Дико Илиев, автор на емблематичното Дунавско хоро. На немалко страници оживяват гражданските, селските и училищни оркестри. Новото издание се отличава с богат и разнообразен снимков и документален материал.