Последното убежище на отчаяните

Изборите отговориха на много въпроси. Унищожиха партии-емблеми на прехода, покосиха формации с его, огромно като връх Еверест, и раздадоха отрезвяваща политическа справедливост. Вотът обаче постави и нови въпроси, на които трябва да отговорим, ако искаме да разберем дали сме се събудили в различна държава или продължаваме да пребиваваме в баналния ад на преходната политика.
БСП успя да удвои своите резултати като депутатски места и е единствената партия, която може да се похвали с покачване на резултат. В отровната атмосфера на постоянни интриги и инженирани скандали, това е постижение, което не може да се отмине с лека ръка.
Вторият голям печеливш обаче, трябва да го признаем, са националистическите партии. "Атака" възкръсна от политическата пепел и спечели 7,31%. Замалко в парламента щеше да влезе и Националният фронт за спасение на България, който остана съвсем малко под фаталната черта от 4 на сто. Общо двете формации имат близо 10 на сто от гласовете и това ги превръща в незаобиколим, но все още неразбран фактор в нашето общество.
Баналното либерално клише е, че ударените от прехода хора били намирали убежище в национализма. Тези същите хора искали отмъщение за проваления си живот и заради това се групирали около лидери, които им обещават точно това. Обяснението е така поетично невярно, че все едно идва от друга вселена. Национализмът не може да се обясни рационално, да не говорим за това, че не той е водещият мотив за гласуване за формации от типа "Атака" и НФСБ.
Хората са отчаяни от социалното неравенство, насадило онова, което минава за "преход" у нас. Гласуването за "Атака" или НФСБ е техният начин да искат различен тип социална политика или мислене, защото националистическите формации иззеха социалната риторика на крайната левица.
Във времената, когато българската икономика загива, олигархията си създава партийни проекти, а доскорошният премиер твърдеше, че е прост, израз на вътрешен бунт е да потърсиш някакъв смисъл в историята, където твоята държава не изглежда разкапана и лесна като плячка, а силна, горда, могъща и истинска. Българският национализъм може да бъде много агресивен, но в голямата си част той е една меланхолия по загубената в историческото блато красива страна, която не е разглеждала гражданите си като бреме.
Заради това националистическият вот не трябва да бъде подценяван, а внимателно изследван. "Атака" и НФСБ стават трайна част от политическия пейзаж, а възходът им на тези избори поставя мистерията за тяхното съществуване. Те са последният пристан на най-отчаяните, които искат романтично да избягат от нелепостта на сегашното битие. Гласуването за подобни партии е протестен вот не само срещу статуквото, но и срещу удобните либерални клишета, с които се опитваха да обясняват живота ни и да узаконят неравенството и несправедливостта.