Последното писмо

Повод да напиша този кратък спомен за поета Анастас Стоянов ми даде последното му писмо до мен.
Във Военната редакция на Радио София преди шестдесет години се запознах с големия поет Анастас Стоянов. Тогава той издаде и дебютната си стихосбирка "Първа любов". Пак по това време Анастас написа великолепните стихотворения "Сестричка" и "България", които, струва ми се, ще останат в безсмъртната българска поезия.
Прозата и поезията на Анастас Стоянов за деца са очарователни и мъдри. "Имаше едно момче", "Пъстрата торбичка", "Златната лисица" и много други са оригинални и вълнуващи. Той сподели съкровено за романа си "Златната лисица": "Високо ценя този си роман. И ако някога го завърша (защото той е трилогия - б.а.), вероятно ще мога да кажа, че това е била книгата на моя живот!"
Когато поздравих Анастас по случай 70-годишния му юбилей и му казах, че пиша книгата "Преживелици" - спомени за приятели, в която е включен и спомен за него, той ме помоли: "Да не забравиш да споменеш за "Сестричка". Ти първи прочете стихотворението и ме похвали..."

Сестричка

Недей ме пита имам ли сестричка
и днес къде е и каква била.
Сестричката ми бе като звездичка...
Но малката звезда се разболя.

Умираше, отиваше си вече
- а беше рано, беше призори -
умираше, а татко тихо рече,
че е далеч града и нямаме пари.

Бе малка - люлката й бе голяма,
не бе видяла селската река.
Тя знаеше да казва само "мама",
на всяко нещо викаше така.

Със тая дума тя зовеше всички -
и мен, и баба - всичко на света.
Преди да склопи сините очички,
тя назова така дори смъртта;

протягаше ръчичката си слаба,
разстлала мокра от потта коса -
и тръгна след смъртта, като че с баба
бе тръгнала за гъби във леса...

Тя имаше очички сини-сини.
О, как ли би раздиплила коса
сега, след седемнадесет години,
да тръгнеше за гъби във леса...

Недей ме пита имам ли сестричка.
Една сълза на миглите гори,
че щях да имам, както имат всички,
но бе далеч града и нямахме пари.

Директорът на радиото Васил Иванов ни постави задачата - всяка редакция да помисли за свой постоянен радиогерой. Детската "роди" ранобудния Бърборино, селската - сатириците Миладин и Костадин, военната - веселякът Куриерът Веселин.
Още на другия ден Анастас написа текста на песента:

В мойта чанта нося, братя,
всекиму по писъмце.
Мойта чанта е богата
като моето сърце!

Припев:
Тук за всички е един,
Куриерът Веселин...


Анастас Стоянов беше първият автор на предаването "Куриерът Веселин", а аз - първият редактор. Изпълнител на ролята на Веселин беше артистът Георги Попов. Последваха го Георги Калоянчев, Георги Раданов, Стефан Поляков и Вели Чаушев. За близо 30 години за "Куриерът Веселин" получихме около 90 000 писма.
Благодарение най-вече на поета Анастас Стоянов...
Баба Къна през зимата живееше у нас, в София. Беше красива, типична българка, природно интелигентна, скромна и работлива. През свободното си време четеше много. Обичаше трилогията на Димитър Талев, книгите на Димитър Димов, веселите разкази на Чудомир и още много други. Тя беше приятелка на Елена Вапцарова и си разменяха сърдечни писма, които съм запазил като скъпа реликва. Баба Елена й гостува през 1954 г. в нашето село Гагово, Поповско.
Една вечер се прибрах вкъщи радостен с книгата на Анастас "Малко е да те обичам" с негов автограф. На сутринта, като разбра, че с автора сме приятели, баба Къна ми я поиска.
Вечерта тя ме посрещна:
- Чудесни стихотворения! Напълниха ми душата. Кажи на твоя приятел да пише все такива хубави книги...
Дойде време и Анастас да се задоми. Ожени се за чаровната Виолета, а нямаше жилище. Живееше в един апартамент с поета Андрей Германов. И двамата, тогава млади творци, имаха нужда от елементарни условия за живеене и писане. Парите за жилищна вноска не му достигаха. Поиска ми назаем. Изтеглих от спестовната книжка и му ги дадох. След няколко месеца Анастас ми върна парите, заедно с новоизлязлата си книга "Есенни макове" и на нея автографа: "На Иванка и Кольо - на които съм много задължен - за вярно приятелство. Анастас Стоянов, София, август 1963 г."
Това приятелство продължи до смъртта му.
Получих последното писмо от него доста години по-късно:

"Драги Гаговски,

Поканата и книгата ти ("Сенокос" - б.а.) получих едва днес - 5 март, не знаех за промоцията и съжалявам, че не бях сред другите ти приятели. Затова пък още днес, на един дъх ти прочетох разказите. Аз познавам твои неща от по-старо време, но сега виждам един нов автор, за всеки случай - приятен и опитен разказвач, който знае да цени словото, владее го и го използва по най-добрия начин. Твоите разкази са къси, фразите ти - също, пестелив и сдържан си на изразни средства. Вероятно всеки читател ще предпочете един или друг от твоите разкази, аз избирам "Светлана". В този къс разказ има всичко: човешка болка, драматизъм, тънка фабула, поезия, чисти чувства и чисти слова. Ако искаш сравнение, този ти разказ по сила и по маниер много се родее с разказите на Шолохов, събрани в книгата "Лазурна степ". И те са написани така анекдотично, просто, със силен и изненадващ завършек, с ярки образи и характери.
В това мое кратко писмо аз не се наемам да ти правя разбор на книгата, а още по-малко - да й давам оценка. Това може би ще стане по-късно, ако Бог ми даде още сили и време. Но, без да зная твоето здраве и творчески планове, бих ти препоръчал да се заключиш в една - в София или на село - стая, да грабнеш молива и сноп хартия и да му удариш едно здраво писане. В световната литература има случаи, когато съвсем млади хора, на по 17-19 години създават класически произведения; има и други примери, когато творци в късна възраст написват най-доброто, на което са способни. Дори един Хемингуей, който винаги е бил на висота, едва на доста зряла възраст написа онова незабравимо и вечно вълнуващо произведение - "Старецът и морето". Изглежда, че и творчеството, както и любовта не се съобразяват с възраст и години: на тях, както казва Пушкин - всички възрасти са покорни!
Може би си спомняш, че ти беше първият офицер, на който един млад уплашен редник отдаде чест във Военната редакция на Радио София, където се видяхме за първи път. Този - уви, вече не така млад редник! - отново ти отдава чест на високия ти жизнен ранг, на чудесния ти характер, на таланта ти в писателството, на непомръкващата ти приятелска усмивка!

5 март 2004 г.

Твой: Анастас Стоянов"

Светлана

Лежим с Казака на буйната трева край граничната застава "Орел" и разговаряме. Приятели сме от детинство, а отдавна не сме се виждали. И може би затова спомените ни са мили и сърдечни... Колко много ни напомня всичко това за далечни, но скъпи мигове, прекарани в родния Ташлабаир. И скрито започвам да проучвам Казака. Оня Казак, който сякаш не е рожба на скромната, тиха и работлива вдовица Петруша, а на дивната и буйна планина.
Гледам го, станал е доста едър и мъжествен планинец. По високото му чело като че ли са врязани граничните пътеки, а в бистрите му зелени очи е влязла и красотата и суровостта на тази южна планина. Черната му къдрава коса е все така буйна. Не мога да отгатна само едно - дали сърцето му е все така горещо към приятелите и студено към жените? Чудно ми е: все още е сам. заклет ерген...
Към нас бяга малко русокосо момиченце с маргаритки в ръка. Спира пред капитана и щастливо се усмихва. Две трапчинки кацват като пеперудки на червените му кръгли бузки. Сияещите му от радост очички приличат на синчец. Момиченцето протяга бели ръчички към приятеля ми и му подава няколко стръкчета пресни маргаритки и жълтурчета. С весело гласче му казва:
- Татко, заповядай...
Чувам тези нежни думи, а изтръпвам. "Татко!" Защо "татко"? После Казака се усмихва доволен от нещо свое, грабва с широките си длани малката къдрушка и силно я притиска до гърдите си. Целува я по меката косица.
Мълчим.
Не смея да попитам нищо.
Стоя вкаменен.
Казака се обръща към мен и с присъщия си бавен, но тържествен бас ме пита:
- Чудиш се, нали?
- Да - признавам аз.
- Светлана се казва. Майка няма. Майка й е светкавицата. Тя я спаси от гибел...
...Планината. Границата.
Светкавица прорязва мрака. Блясва фигурата на млада жена с малко дете на ръце. Идва от отсрещната вражеска страна. Върви смело срещу бурята. Стопява се в мрака...
Тя сякаш е сляпа. Крачи бавно по стръмна горска пътека над дълбока урва.
Долу пороят зловещо реве. Върху нея безмилостно се сипе едра градушка. Главата й е замаяна. Често залита към пропастта и едва се задържа на краката си. Започва да се чува далечен сърцераздирателен детски плач и се слива с бесния вой на бурята. Отново се чува и отново замира.
Два живота стават играчка на жестоката буря.
Капитанът е умело маскиран в гъсти зелени храсти. Зад него е сержантът. Мълчат - такъв е граничарският закон. Наблюдават. Очакват.
Казака вижда: жената го наближава, но не го забелязва. Офицерът е пред тежко изпитание. Бързи мисли като мълния блясват в главата му: "Каква е тази жена? Защо е тръгнала в бурята по това време? И не се плаши, върви спокойно и уверено. Чудно, защо не вика за помощ? Може би от страх е онемяла? Или е полудяла?"
Блясва трета светкавица. Силен гръм разтърсва планината.
Жената е на няколко крачки от него. Отново мрак. И в мрака глас:
- Стой!
Жената се подхлъзва на мократа трева и пада с детето. Остър детски писък достига до ушите му. Казака пристъпва. Слуша настръхнал жалното гласче.
Отново светкавица...
Капитанът поглежда за миг детето, което пищи. И в тоя миг жената, която се е свила на кълбо, се прицелва в него и стреля. Улучва го в рамото и побягва в храсталака. И офицерът стреля. Поразява я с първия куршум. Жената пада мъртва по очи върху мократа земя.
Детето е потънало в студена локва и още по-силно пищи. Казака се навежда над него и го взема на ръце. Притиска го до топлите си гърди, окървавени от прясната рана.
Сержантът проверява жената и докладва:
- Това е мъж, другарю капитан!
Казака я поглежда и решава: "Ще нарека детето Светлана!"
Бурята отминава на юг.
Капитанът притиска на гърди малката си осиновена дъщеря и крачи към заставата.

1958 г.

(Със съкращения)