Помнете живота

Личното ми общуване с мнозина руски писатели изглежда бегло и повърхностно в сравнение с вникването ми в техните книги. Защото всякакви срещи и разговори едва ли могат да се сравнят с прочита на написаното от тях. Освен това в подобни случаи аз и досега изпитвам странно раздвоение. Понякога душевно се чувствам близък с  някого като писател, обаче отдалечен като човек. Евгений Евтушенко, Юлиян Семьонов, Виталий Коротич, Чингиз Айтматов, Расул Гамзатов, Едуардас Межелайтис, Александър Твардовски, Константин Симонов, Валентин Распутин, Василий Белов, Виктор Астафиев, Вениамин Каверин, Павел Антоколски, Сергей Залигин, Борис Балтер, Лев Озеров, Фазил Искандер, Михаил Шолохов,  Александър Солженицин, Сергей Залигин, Андрей Битов, Валери Ганичев, Лев Ошанин, Андрей Вознесенски, Витали Коротич,  Анатолий Поперечний, Вера Панова, Александър Штейн, Олег Дмитриев, Лариса Василиева, Александър Прокофиев, Аркадий Арканов, Владимир Костров, Владимир Карпов... С тях съм бивал в най-различни ситуации, но изпитвах едно и също илюзорно предимство, следното: аз бях чел техните книги, а те моите - не, поради което ме възприемаха като равен на тях... Дългогодишен приятел ми бе поетът Владимир Соколов, той знаеше български език, бе посветил преводачески талант на Димчо Дебелянов. Понастоящем чрез интернет  поддържам почти всекидневно общуване с поета   Михаил Синелников - четвъртият след Булат Окуджава, Йоздемир Индже и Веселин Ракчевич носител на  Международната награда "Пеньо Пенев".
Но от всички руски писатели  най-много срещи, разговори и общи преживявания  съм имал с Лариса Василиева и Валерий Ганичев. Прискърбен е сега непосредственият повод да разкажа за тях. Двамата привършиха земния си път неотдавна, но аз вярвам, че едва ли ще потънат в безмълвието, защото освен  "Memento mori" ("Помни, че си смъртен!"), има и  "Memento vivae" ("Помни,че си живял").
Аз помня...

Валери Николаевич Ганичев (1933 - 2018) е роден в руското село Пестово, Новгородска област, детството му преминава в селища на интернирани в Омска област, Сибир, донски казаци, което го родее с великия руски писател Михаил Шолохов, Нобелов лауреат. След Великата отечествена война  семейството му естествено се озовава в средищния град на украинските казаци Полтава, където завършва средно училище. Висше образование получава в историческия факултет на Киевския държавен университет "Тарас Шевченко". Разпределен е на работа в град Николаев, основан през 1789 година от Григорий Потьомкин като корабостроителен център за поддръжка на руския черноморски флот. Тук през 1867 г. е открито училище за децата на имигранти от балканските страни с цел подготовката на бъдещ управленчески елит на Балканите. Тук е учил Симеон Ванков - български и руски офицер, майор от българската и генерал-майор от Руската армия, учен и общественик. Участник в Руско-турската война, Сръбско-българската война, Първата световна война и Октомврийската революция, Ленин го нарича "Оръжейникът на Червената армия". През същото училище са преминали  Георги Кирков-Майстора, публицист, социалистически парламентарист,  Алеко Константинов - писател, Христо Славейков  - юрист, председател на Народното събрание на България  (1908 - 1910), един от синовете на великия българин Петко Р. Славейков. Валери Ганичев се вживява в духа на този град и както ми казваше, навсякъде по неговия път се среща с българи.
По-нататък Валери Ганичев продължава като комсомолски деец и последователно е назначен за заместник-главен редактор на списание "Млада гвардия" в Москва, за директор на издателство "Млада гвардия". В журналистическия факултет на Московския държавен университет  "Михаил Ломоносов" придобива научното звание "Кандидат на историческите науки". Стъпка по стъпка става главен редактор на вестник "Комсомолска правда", главен редактор на списание "Роман-газета", "Роман-списание. XXI век". От 1994 до 2018 година е председател на Съюза писателите на Русия, в който членуват знаменити  творци като Валентин Распутин, Владимир Солоухин, Виктор Астафиев. През 2001 година успешно се включва в делото за канонизирането на адмирал  Фьодор Ушаков. И в това дело работи съвместно с българи -  Варненският и  Великопреславският митрополит Кирил отслужва панихида  на 1 август 2001 г., денят, в който руската ескадра удържа блестяща победа над турския флот. Още тогава на мене митрополит Кирил, с когото поддържах приятелски връзки, ми разкри идеята за канонизацията на адмирал Ушаков и изрази надежда, че през следващата година в този паметен за България и Русия ден на това славно историческо място - параклиса в памет на руските моряци, ще бъде отслужен молебен за новопровъзгласения светец. Което и стана не без личното участие на Валери  Ганичев.
Валери Ганичев бе заместник на Главата на Всемирния руски народен събор, член на Обществената палата на Руската федерация, Заместник-председател на  Комитета за защита на  отечествената култура, Съпредседател на фонда "Руска национална школа". Бе член-академик на Международната славянска академия, член-академик на Международната академия по информатика, член-академик на Петровската академия на науките и изкуствата, член-академик на Академията по руска словесност.
Присърце бе поел работата си като председател на Комисията по обществените награди в Руската федерация, увековечаването и канонизирането на  руски свят и руски личности.
Възприемах Валери Ганичев като руски писател от моето собствено българско литературно поколение. Той присъстваше в "преодоляването на гравитацията" по израза на Владимир Башев - сложен порив към обновяване на творческото съзнание с притегателната мощ на традицията. Постепенно обаче разбирах, че  Валери Ганичев неотклонно се отдалечава от общите характеристики. От среща на среща с него долавях съпротивата му срещу нормативната естетика. Стишено, но твърдо той се противопоставяше на  общоприетото схващане, че политическата власт  може да управлява и литературния процес.  Намираше упование в православната вяра, "Руският писател не може да не бъде православен!"  - казваше той, а в едно интервю  добави, че русофобията не трябва да ни плаши именно заради това. Споменаваше като пример, че когато безбожната съветска власт през трийсетте години на миналия век започва да издава в милионни тиражи руските класици Пушкин, Лермонтов, Гогол, Чехов, Достоевски, световните русофоби разбират, че Русия се самосъхранява, че руската литература се възвръща като божествено знамение на руския национален дух! 
Аз съм бивал често при него в Москва, виждах, че той като историк и писател превръща списание и издателство "Млада гвардия" в център на духовното възраждане сред едни шумни и агресивни псевдопатриотични издания от ерата на Хрушчов.  Малко по малко и аз като че ли ставах съмишленик  на идеята на Валери Ганичев за реанимация на националното руско самосъзнание с наивния блян, че същият процес ще се развие и у нас. Така и стана, на мене ми бе отредено главното редакторство на списание "Родолюбие" в Комитета за българите в чужбина, където под ръководните напътствия на поета Павел Матев изграждахме мост между Отечеството и българите по света - всички заедно и всеки един поотделно.
Не бе лесно. Както пише Валери Ганичев, "Основните партийни идеолози на времето - Суслов, Зимянин, Яковлев, Севрюк, не възприеха това. Режимът започна да мачка всички онези, които се бореха за възраждането на руската военна слава, историческите паметници, храмовете. Аз съм благодарен, че тази борба ме събра с хора като Никонов, Солоухин, Глазунов, Курочкин, Селиверстов. Те укрепиха моята вяра към православието. И когато Хрушчов бе отстранен, започна т.нар. оттепель - размразяването. То продължи няколко години, колкото да неутрализира идеологическата машина на Суслов. Но в този период  инициирах писмо под заглавие "Защитете светините ни", публикувах го в "Млада гвардия",  подписано от тримата гиганти на нашата култура - художника Павел Корин, скулптора Сергей Коненков и писателя Леонид Леонов. Това писмо беше един вид програма за привличане към героичното минало на Русия на по-младото поколение. Спомням си как  Леонид Леонов при редактирането на писмото зачеркна израза "Нашата славна съветска младеж" и изръмжа: "По време на войната бе славна, а сега нека се доказва". Хрушчов бе забранил отпразнуването на Деня на победата. Това писмо е в основата на възникналото Общество в защита на паметниците на историята и културата на Русия, оглавено от композитора Георги Свиридов, художника Иля Глазунов и директор на Ермитажа Борис Пиотровски. Аз бях близък с първия космонавт Юрий Алексеевич Гагарин и бях почувствал у него порив към православната вяра.  На един пленум на Централния комитет на партията, посветен на образованието на младите хора, той направи предложение за възстановяване на катедралата "Христос Спасител" като паметник на войната от 1812. Спомням си, към мене се приближи някакъв партиен функционер и попита: "Ти знаеш ли дали предложението на Гагарин е съгласувано горе?" И аз веднага отговори: "Да, най-горе!" Скулпторът Коненков веднъж каза: "Гагарин не можа да бъде държан извън пространството. Той е небесен!" А разправяха, че когато Хрушчов го попитал дали е видял в космоса Господа, Гагарин казал: "Не, Господа аз не съм виждал, но той ме видя."
Валери Ганичев пише, че "Онези, които успяха да запазят чистите си сърца и мисли и през 90-те години бяха в покрайнините на живота, дойдоха в църквата. И отново, с чисто сърце и чисти мисли.  Тогава, през 1987 г., приех тайнството на светото кръщение. Бях член на КПСС, доста високопоставен партиен кадър... Веднъж в издателство "Роман газета" ме посети известният Епископ Василий (Родзянко), епископ на Сан Франциско, говорител на Руската православна църква. Виждайки го, нашата портиерка Рахил Йосифовна ахна: "Валери Николаевич! Патриарх ли дойде при вас или самият Господ Бог!".
Именно Валери Ганичев замисли и осъществи  едно пътуване по Волга от Москва на юг на руски и български писатели. И аз бях на кораб "Иля Репин", който ни прекара през великата руска река. По двата бряга съзерцавахме поселища и пристанища, златоглави  църкви и бели манастири. Спирахме в Углич, Нижни Новгород, Ярославл,  Казан, Чебоксари, Толиати, Самара, Волгоград... Навсякъде долавяхме несъкрушимата руска душевност, изградена от древни царе и православни светци. Над цялото Поволжие знамената по крепостните кули се мержелееха като хоругви... Може би това бе символният знак, който Валерий Ганичев искаше да ни остави.





Никола Инджов