Политически измекяри

През 2011 г. кандидатът за президент на партия РЗС Атанас Семов от стотици билбордове из България обясняваше как той и само той ще има силата да уволни Бойко Борисов. Бяха златни времена. Яне Янев & co играеха ролята на фанатизирана опозиция и обещаваха на едро с плюнки на уста.
Само седмица след изборите обаче Янев и Семов поискаха аудиенция при Борисов, целунаха му ръка по начин, сходен в описаното от Марио Пузо в "Кръстникът", а след това РЗС стана фанатична про-ГЕРБ партия. Лидерът й пък се превърна в изпълнител на дребни мръсни поръчки.
Същото се случи и с лидера на ББЦ Николай Бареков. По време на предизборната му кампания неговите билбордове обещаваха светло бъдеще без Борисов и без ГЕРБ, а самият Бареков намекваше, че ще отиде да гласува с бяла риза, че като го прострелят, ясно да се види как се е жертвал млад и зелен за свободна България. Днес обаче виждаме как неговата партия се самопредлага в управлението и е готова да преглътне ГЕРБ като първолаче ментов бонбон. Народът нарича подобни политици - измекяри. Тази дума е истинска политическа поезия. Трябва да й направим музей. 
Описаните случаи трябва да ни послужат за няколко генерални извода. Очевидно в предизборните кампании трябва да се наложи ограничение на говоренето кой кого ще уволнява, вкарва в затвора или ще отървава България от него. Опитът показва, че такива закани не само не се изпълняват, но и отправилият ги радикално променя поведението си след вота.
Второ - може да задължим партии да говорят максимално неясно, оплетено и клиширано, когато обещават нещо, защото това ще позволи обещанията им да бъдат интерпретирани свободно в следизборния период и няма да има нужда лидерите им да се червят.
И трето - в Избирателния кодекс да има клауза, когато политик постъпи арогантно и погази своите обещания, поне да облича костюм на кабаретен актьор и да изпее нещо, че електоратът да се забавлява. Защото иначе той скърца със зъби и не се знае кога ще пристъпи към крайни действия.