Политическа реторика или празнодумство

Пламен Лазаров
Даниела Захариева

Парадоксално, но факт - част от политиците в България не могат ясно да определят (с известни изключения) къде точно се намират в политическия спектър. Те не могат да формулират програми с ясно изразена идеология, нито предлагат алтернативи за избор. В същото време съвременната политика придобива все по-персонифициран характер. Това се наблюдава вече у нас благодарение на някой доста "харизматични" политически фигури. Необходимо е обаче образът на лидера да бъде разграничен на базата на неговите чисто личностни характеристики: външен вид, специфичен говор, маниерите му, поведение и жестикулация. Така на преден план излизат външните характеристики на политиката.
Проблемът в българската политика е, че родните политици обвързват изцяло имиджа, който изграждат, с политическата си партия и рядко наблягат на личностните си качества. Вярно е и това, че в България избирателите гласуват на партийна основа, без да се интересуват кой участва в партията. Това поставя българските политици пред различна публика, което утежнява тяхната роля и дейност.
Медиите, от своя страна, бързо се нагласяват към новите политически персони и също така бързо зачеркват довчерашните си любимци. За бившите е прието да се говори повече в негативен план, техните медийни изяви рязко намаляват.
Фигурите на действащи политици,

особено ако са на власт

доминират в електронните медии и по страниците на всички вестници, включително там, където са рубриките за клюки, спортни събития, криминални и други скандални новини. До голяма степен това явление се обяснява с т.нар. глад за личен разказ, изместил мълчанието от годините на социализма, особено в сферата на частното битие. Реабилитира се личното говорене и личната история. Разбира се, и ние, както и много други страни, имаме политици, които се вписват идеално в тази нова медийна ситуация. Такива държавници сами и с удоволствие излизат вън от протокола, описват своето битие от годините, когато са обичали да се бият, да четат "индиански" романи, да бягат от часовете по английски и пр. Те до такава степен се вживяват в личното говорене, че неволно го пренасят в международните си прояви, където обаче трудно се приема грубото фамилиарничене и описването на сложни политически явления с битовизми и автентични диалектни словосъчетания.
Словото, както е известно, принадлежи към основните действия на политиците. От риторическа гледна точка "невероятният успех" на някои наши управляващи е много интересен. Явно способността да се идентифицираш и да се сливаш с народа е гаранция за публичен успех. Ако към това добавим и точното улавяне на настоящото всеобщо отвращение на народа от политиците и от политиката като цяло преекспонираното в стил: "аз направих това, аз ще ви направя пътища, аз ви направих метро като слънце" и пр., също се ползват с успех в публичното пространство.
Неслучайно обаче подобно поведение буди страхове. Обикновено зад хипертрофиралия популизъм се долавят признаци на абсолютната тоталитарност. По-интересното е, че аудиторията е склонна да прости подобно поведение, защото тя самата е готова на всякакви компромиси в името на своето оцеляване.
Народното събрание, партиите, лидерите и обществените институции на свой ред се надпреварват да творят

поведенчески и словесни гафове

В тях властва реториката на стълкновението и надприказването за сметка на конкретните социални и експертни дела. Всичко това става, разбира се, за сметка на политическата коректност и на културата в политическата комуникация. Затова вече е рядкост да се поставят истинските проблеми и да се предлагат истинските решения. Над всичко е концентрираната злоба, стремежът да се уязви, осмее и отстрани опонента. Нека да го кажем направо. Докато някои политици са почти изцяло медиен продукт, други се превърнаха в необходимия грешник главно поради собственото си неумение да общуват с медиите. А медиите, както знаем, са власт, която все повече манипулира хората.
В парламента винаги има празнодумни бърборковци, които обаче на пръв поглед изглеждат компетентни и знаещи. Големите оратори и държавните лидери не говорят много, а само тогава и това, което е необходимо. В това отношение често се сочи за пример (макар и не винаги с положителен знак) Силвио Берлускони. Днес берлусконизъм е ораторски и поведенчески модел, емблематичен за съвременната история на полуострова, който променя съдържанието и формата на политическия език и налага телевизията като политическо средство на превъзходството. Ловкото боравене с думите и способността за убеждаване при този модел са неоспорими качества. Това поставя прилагащия го в позиция на предимство спрямо политическите опоненти. Най-важната особеност е "новият политически език", семплостта и разбираемостта му за широката публика. Берлусконизмът е харесван точно защото се различава от старата школа, която си служи с дипломатичен, семантично претоварен и донякъде безсмислен език. Реториката при берлусконизма е приложима с еднакъв успех както за образа на министър-председател, така и на опозиционен лидер. Най-често използваните думи са: солидарност, диалог, предложение, въпрос и маневра, което говори за гъвкава политика, за умения да се дискутира и за готовност да се търси компромис. Ключови са и думите: свобода, граждани, власт, данъци и закони.

В търсене на "новото"

се щурмуват всички сфери на социалния живот, говори се за нов тип избиратели, за революция и поврат в технологиите и информацията. В центъра на реториката са поставени чувствителни точки от  народопсихологията - регионалния шовинизъм, футбола, фамилиарната близост със световни лидери и др. Всички тези характерни особености, допълнени с музикална оформеност и интонационна ритмика, правят живи и завладяващи изявленията на говорещия.
Много от българските политици обичат да изтъкват собственото си превъзходство, употребяват утвърдителни изрази и също така безпроблемно се отричат от предишни позиции и със същата ярост защитават новите. Често те използват определения и квалификации, както и фолклорни изрази с ясно назидателно послание. Във всички политически дискусии присъстват неизменно няколко думи и изрази, които изглежда са станали любими на нашите политици. Съществува обаче мнение в лингвистиката, че най-често употребяваните думи в политическото пространство (пък и в други публични и в частни пространства) са тези, чието съответствие в действителността все още отсъства. Например: "Поемам отговорността за загубата в изборите!" (често от това не произтичат никакви последствия за дадената личност); "Малките и средни предприятия са приоритет за лявото/дясното политическо пространство" (границата между "ляво" и "дясно" е доста размита); "Това изказване е доста популистко" (в предизборна обстановка почти всички партии правят популистки обещания) и т.н. Други характерни думи от политическия "жаргон", или както можем да го наречем нов говор (терминът е измислен и използван от Джордж Оруел в книгата му "1984"), са: стартирам, финализирам, конкретика, дискурс, прозрачност (въпреки че често липсва такава), коалиционна култура, двуполюсен модел (като нещо отрицателно, сякаш в САЩ и Великобритания го няма), чуваемост, политическо пространство. Успехът на политическото говорене в България обикновено се дължи на това кой говори, а не как говори. Политическият живот все още произвежда предимно огромни количества листовки, шапки, значки, концерти и прочие, но не и качествена комуникация.
Най-печелившата стратегия в политическото общуване според специалистите е да се

поемат конкретни ангажименти

и да се удовлетворява интереса на медиите, като се контролират терминологично посланията. Важно е ситуацията да бъде правилно разбрана, което в политиката означава по-скоро да се създаде "правилна" представа за нея. Политическите журналисти обикновено имат добри отношения с властниците уж в името на по-добрата си информираност. Но това ги превръща в клакьори на властта, защото са доволни, ползват се от редица облаги и се чувстват важни. Затова не може да е изненадващ фактът, че цяло поколение журналисти с голяма полза за себе си периодично сменя възгледите си и се преориентира от крайна лява позиция в центъра и вдясно, според "вятъра на промяната", който пренасочва и редица "независими" медии.
Днес за журналистически успех се смята да поканиш известен политик, който да каже колкото и каквото иска. И това е всеобщото правило, като се изключат няколко партийни издания и една две кабелни телевизии, които не се умилкват на властта по толкова очевиден начин.
Има обаче и друго. Журналистите обикновено повтарят една и съща агенционна информация или една и съща новина, но без да вникват в дълбочина или да я доразвият от собствен ъгъл. По този начин те стесняват информацията и съответно разширяват общоприетата мисъл. В името на конкуренцията всеки копира от другия. Еднообразни, еднотипни програми и схеми стават нещо естествено. В същото време интересът към дадена тема се изгражда чрез мястото, което й е отредено в йерархията на информацията. Затова се отделя толкова време и място на сплетните, похожденията и "подвизите" на различни миски, чалгаджийки и "бизнесмени", за които вече знаем повече, отколкото за собствените си близки. Вероятно за това криминалната и жълтата тематика се отразява в медиите многократно повече от заетостта, безработицата и бедността. Интересът е гарантиран, цената на изработката е ниска.
Европейските договори, приватизацията, размерът на пенсионните вноски и социалните осигуровки - по всички тези теми, изискващи    
сблъсък на гледни точки

почти всички повтарят аргументи в служба на партиите, на търговията и на кабинета. Тъй като рядко се срещат коментатори, които да разбират от икономика, повечето от тях свеждат нещата до политически сблъсък, което е много по-лесно за обясняване. Въпреки това внимателно се заобикаля социалният контекст за сметка на насилие, семейство, религия, партийни слухове, пикантерии и пр. Политиците от своя страна приемат с охота тази пародия и пренасят сблъсъка си върху странични въпроси. В името на постигане на целите си медиите и политиците са готови да използват най-различни средства. Още повече, че връзката между впечатляващите доходи на някои журналисти и предаността им към идеологията на управляващите класи вече не буди съмнение и често е повод за скандал. Просто всекидневният им живот ги прави по-чувствителни към проблемите на имащите, отколкото към съдбата на наемните работници.
Ситуацията в страната, както отбелязват някои сериозни наблюдатели, е такава, че периодично се налага да избираме между няколко злини. Преходът овласти хора от сивата политика и икономика, дори извади на преден план лица от криминалното му измерение. Като добавим и свръхопиянението от властта и жаждата да се харесаш на всички, става очевидно, че и този път ще се разминем с очакванията на народа.