29 Март 2020неделя02:54 ч.

ново:

#ОСТАНЕТЕ СИ ВКЪЩИ #ОТГОВОРНИ ЗАЕДНО #ОСТАНЕТЕ СИ ВКЪЩИ #ОТГОВОРНИ ЗАЕДНО

145 години БАН

Полиелей за Големия салон на БАН

Интериорът на уникалната академична сграда трябва да се реставрира, не да се "изтърбушва"

/ брой: 48

visibility 4413

Доц., д-р Виолета Василчина
изкуствовед


Тази година Българската академия на науките чества 145-та годишнина от създаването си. И не е чудно, че сред обливащите ни информационни потоци започнаха по-често да се мяркат вести за насочени към медийна ефективност атрактивни научни мероприятия, за посветени на юбилея университетски конференции и т.н. Наистина, учените в БАН имат нужда от окуражаване след поне петилетното обществено дискредитиране, на което бяха подложени. И институцията БАН има нужда от по-адекватно вписване в съвременните реалности. Е, аз ще се включа в общия юбилеен хор с една възхвала - възхвала на Големия салон на БАН!

Защо възхвала точно на него?

Защото не след дълго може да го няма, или по-скоро - може да бъде обезобразен.
Сред всичките БАН-ски тайни напоследък упорито си проправя път идеята за необходимостта салонът да се обнови, като се изхвърлят 250-те "стари" стола и се заменят с "нови" лъскави офис столове (Позволявам си да вметна, че сигурно инерциите на всеки юбилей пораждат сходни безразборни импулси към показна и несъществена модернизация). Но преди да се пристъпи към подобно посегателство, следва да си дадем сметка за това какво ще изгубим - ние и БАН. Можем да го опишем с няколко думи - придобивайки един универсален и обезличен салон с увеличена сцена и лъскави столове (може би ще доживеем да чуем там и Азис?), БАН ще изгуби от своето достолепие, защото ще разруши обществено утвърдения си образ по начин, по който не успяха да сторят това мнозина политици и управленци. А всички ние ще изгубим една изградена положителна представа за духовността на науката, една опора в културната ни памет. Можем ли да си представим

зала "България" пълна с хромирани офис столове?       

Малко строителна история. БАН в лицето на Българското книжовно дружество (БКД) е най-старата ни институция, която предхожда възстановяването на българската държавност. Сградата, започната и частично построена някога от наследниците на БКД "като сборно място на всички радетели за всестранното изучаване на българский народ и на отечеството му България, за развиванието на българский език и книжнина и за разработванието и разпространението у нас на науките изобщо" - същата сграда, която Централното управление на БАН днес обитава, - е сред знаковите сгради в столицата и в страната.
Строителството й започва през 1892 г. и протича на три етапа. Най-напред се изгражда южното ъглово крило по проект на швейцарския архитект Херман Майер - известен проектант на банкови сгради. През 1906-1907 г. са разширени двете крила на вече построената ъглова сграда. Третият етап (1926-1928) е свързан с пристрояване към сградата на нов обем (откъм Народното събрание и откъм двора), който приютява Големия салон на БАН, административна част и библиотеката. Това крило е органично свързано с южното ъглово здание по линия на стиловите и пространствените характеристики на неокласицизма. То е проектирано от архитектурното бюро на арх. Йордан Йорданов и арх. Сава Овчаров -

двама елитни архитекти

чието творческо и професионално дело е свързано почти изключително със столицата. 
Малко нормативна история. Според документите за сградата в архива на НИПК (днес НИНКН), Домът на БАН е обявен за паметник на културата от местно значение през 1955 г. През ноември 1987 г. арх. Пл. Шомов от НИПК изготвя предложение за прекатегоризиране на сградата в "Архитектурен и исторически паметник на културата с "национално значение" (което обаче не е било своевременно обнародвано в "Държавен вестник"). В мотивите за прекатегоризацията четем, че сградата е ценна като образец на архитектурното строителство от края на ХтХ век и е неразривно свързана с архитектурната физиономия на града; че тя е заобиколена със сгради от почти всички строителни периоди от Освобождението насам и дава силен акцент в градоустройствената структура, като запазва уличния фронт и силует. И едновременно с всичко това "тя е исторически паметник, свързан с всички етапи в развитието на науката в България". Сградата получава статут на паметник с национална значимост едва през 1998 г. (ДВ./бр. 25/4.03. 1998 г.) по времето на министър Емма Москова.
Разбира се, действието на този статут не се ограничава само с ефектното вписване на една или друга архитектурна постройка в градския пейзаж, нито спира само до прага на сградите. Той третира паметниците като цялостни организми - съчетание на екстериор и интериор. Вярно, в текстовете на Закона за културното наследство много повече се акцентира върху запазването на екстериорния облик на сградите и тяхното вписване в селищната среда поради презумпцията, че унищожаването на паметника автоматично води до унищожаване или разпиляване и на неговите интериорни или предметни достойнства, каквито и да са били те.
Така в битието си на архитектурни, архитектурно-градоустройствени, архитектурно-художествени ансамбли или обекти с комплексна културно-историческа стойност, избрани сгради успяват да получат шанс за по-цялостно опазване. Отделен е въпросът доколко се спазва законът и колко сгради с относително запазени "външни черупки" са напълно "изтърбушени" отвътре, а техните интериорни обзавеждания гледаме пръснати по софийските антиквариати. В това отношение БАН е образцова институция - в архива попаднах на преписки с искани разрешения от НИПК за дребни намеси в интериора и фасадите на сградата (поставяне на два портретни барелефа на основателите на БАН и за изграждане на лифтплатформа и тоалетна за инвалиди).
Отдавна е време да прескочим представата за значението на паметниците само като акценти в туристическите обиколки по градовете и възрожденските резервати, т.е. само като елементи от селищния екстериор. Докато се научим да пазим и реставрираме възрожденските къщи (макар често "пазенето" да означаваше имитативното им ново издигане от бетон), в градовете ни изчезнаха забележителни стилови частни и обществени сгради,

които никога няма да можем да възстановим

(нито сме ги проучили овреме). Няма да успеем да възстановим нищо и от техния вътрешен облик.
Нека помислим къде може да се види автентичен елитен софийски (частен или обществен) интериор от началото на ХХ век или от 20-те и 30-те години? Изключение правят няколко отделни, относително запазени представителни делови и обществени интериорни ансамбъла, като заседателната зала в БНБ, кабинета на правосъдния министър, зала "България", или Големия салон на БАН. В този смисъл, липсата на отношение и достатъчно познания за организацията на обществената, деловата и частната среда откъм интериорното й устройване ми се струва още по-тежко поражение. Защото точно олицетворенията и съотнасянето на елементи в интериора ни дават най-красноречивите свидетелства за културата на живеене през всички времена.
За символната значимост на Големия салон на БАН. Не става дума само за това, че салонът на БАН е сред малкото качествени и сравнително запазени до момента обществени интериори, с които можем да се гордеем. Нито само за това, че е сред редките сравнително ранни съвременни български примери на успешно професионално ансамблово проектиране.
Като че ли още по-важно е усилието, вложено в делото на науката, заедно със съзнанието за постигнатото от предходниците - основатели на академията и български книжовници, които поради трудните условия е трябвало да се проявяват и като делови мъже. Ето няколко реда от писмо на Ив. Пеев, главен секретар на БАН, до Ст. Панаретов, който по това време е във Вашингтон: "Българската академия на науките е в невъзможност да продължава повече да се скита в чужди здания. Библиотеката и ръкописите й се намират в жалко положение. Решено е непременно да си построим час по-скоро свое здание. Нашите банки тук обаче отказаха да ни дадат заем, защото наистина и те са останали съвсем без пари". Удивително е постоянството, с което тези учени и общественици са търсили средства и съмишленици за построяването на "дома" на науката и са завършили това дело докрай. Защото за тях развитието и поддържането на науката е било преди всичко културен приоритет и дълбоко вкоренен възглед на широко скроени, европейски устроени люде. И днес има какво да научим от тях, най-вече по отношение на пиетета към науката - пиетет, който се гради толкова бавно и ерозира толкова лесно.
Следва да помним, че Големият салон на БАН е

 сърцето на сградата и символ на общността на учените

- не само със средищното си място в плановата схема на постройката (в план с форма на буква G), но и със своите спояващи функции. В него неизменно заседава върховният орган на институцията - Общото събрание на БАН. Пак там в продължение на десетилетия са се вземали и се вземат общите решения за съдбата на "учената" общност и на институцията, която я представлява. А това е пряко свързано със символната обвързаност и културната приемственост в една елитна и голяма субкултурна група, каквато са учените и интелектуалците във всяко развито или развиващо се съвременно общество.
За качеството на салона като архитектурно-художествен ансамбъл. Големият салон е неотделим от общото архитектурно-пространствено решение на цялата сграда, защото изразява единния архитектурно-художествен замисъл на двамата проектанти - арх. Йорданов и арх. Овчаров. От своя страна, двамата са продължили и развили заложената още от арх. Майер неокласическа концепция.
Те обаче не са се проявили като стилизатори и не са прилагали механично началата, върху които арх. Майер е изградил своя проект. По-голяма отстъпка са направили при оформянето на източната фасада - с фронтона и тройните входни врати, защото те е трябвало да продължат стиловата линия на фасадата. При оформянето на подхода към салона и в самия салон обаче проектантите са били много по-сдържани и конструктивни. Ще припомня, че през втората половина на 20-те години у нас започват да навлизат функционалистки тенденции. Проектираният салон до голяма степен успява да ги отрази - таваните са едро касетирани, лампериите са спокойни и ненатоварени с детайли, столовете с подвижни седалки са елегантни и отлично пропорционирани, а дъговидното им разположение добре вписва ритъма на редиците им в общото пространство на салона.
Проектите за столове са подчинени на идеята за прилагане на някои нови технически решения. В протокол от обсъждане на 11.04.1928 г. е записано: "Арх. Йорданов се е спрял на един най-нов начин за направа на такива столове. Те ще бъдат по два заедно и скачени отзад с дъска, която да се махва. Така ще могат да бъдат използвани като неподвижни, а когато е необходимо, ще могат да се разглобяват, та салонът да стане свободен и да може да се използува и за други цели".
Поръчката за 322 стола се обявява на търг. Архитектурно бюро "Йорданов & Овчаров" задава параметрите й: "Столовете са със съединителна дъска и с напречник отдолу. Свързани са по двойки. Редиците са свързани в слаба дъга. Поръчката е за славонски дъб, сух, плътен, качествен, масивен. Столовете ще се байцват и полират в същия тон, както и останалите дъбови работи в залата". Сред шестимата кандидати предприемачи не случайно е избран чехът Франц Немечек, въпреки че дава най-високата цена - 1000 лв. на стол. Крайната му цена след преговорите слиза на 800 лв за стол, т.е. съгласява се на чувствителна отстъпка, която обяснява така: "В желанието ми да има почитаемата академия изящни и добре изработени столове, правя тази отстъпка - да направя столовете за голямата зала от славонски дъб, по даденото описание и чертежи на г. арх. Йорданов за цена на един стол 800 лв.".
Немечек идва в България в края на 1900-те години и бързо се налага като един от най-реномираните специалисти по стилова мебел през първата половина на ХХ век у нас. Успява да развие собствена мебелна манифактура, която към средата на 20-те години прераства в мебелна фабрика, като успоредно успява да поддържа елитно ателие за производство на стилови мебели (Днес неговите единични стилови мебели трайно поддържат

 антикварни цени от 1700 евро нагоре

и са синоним на мебелно качество). 
Отличното и бързо изпълнение на поръчката позволява на архитектите през март 1929 г. да констатират: "Мобилирането на салона за тържествени събрания на Академията е на привършване". При окончателното завършване на обекта двамата архитекти обобщават: "Положихме всички усилия, чрезъ отдаване на предприятие (по)отделно на всеки видъ работа, да се реализиратъ най-големи икономии при най-добра работа, въ резултатъ на което Академията се сдоби съ постройка евтина и въпреки това, отговаряща на всички художествени изисквания и на нейното високо предназначение".
Поръчки за части от оформлението на салона и на фоайето пред него са възлагани и на други мебелисти и столари - Дракев изпълнява лампериите, Грозданов прави дъбови врати и ламперии, Китанов осигурява гардеробни маси и закачалки, Хенинг доставя пердета и мебели, а  Либерман и Паукер - полилеи, аплици и плафониери. След изпълнението на всяка поръчка се прави щателен оглед и едва след отстраняване на отправените дребни забележки се подписват приемателни протоколи. Не е чудно поради това, че цялостното оформление на салона и входните пространства към него вече почти 90 години безотказно изпълняват функциите си. 
През 1942 г. академията прави освежителен ремонт на салона, канейки отново Немечек, който, освен че се погрижва за изработените от него столове, прави и редица поправка на гардеробни закачалки и на меките мебели в приемния салон. Вероятно в края на 50-те години е направен по-чувствителен ремонт, най-драстичните намеси от който се изразяват в тапицирането на столовете и в изправянето на дъговидните редици столове. Столовете са претапицирани още веднаж, в началото на 90-те години.
Равносметката от казаното дотук може да е също лаконична: елитни проектанти, качествени изпълнители, стриктен авторски надзор, щателен преглед на изработките, добре регулирани и стриктно спазвани договорни задължения, добросъвестност и вкус.

За "сбърканото" в заплануваната модернизация

В предложението на арх. Шомов за социализация на сградата на БАН се препоръчва, запазвайки досегашната й функция, да не се допуска намеса в плановата схема, габаритите или промяна на детайла. В същото време обаче се отрича необходимостта от по-нататъшното й специализирано проучване и документиране. Мисля, че е точно обратното - сградата е достойна за детайлно проучване и остойностяване като архитектурно-художествено постижение в новобългарската история. 
Също така, убедена съм, че академията, вместо с отделените средства да прави скъпа и безсмислено-унищожителна модернизация на своя салон, много по-резонно е да ги насочи към възстановяване на автентичния му образ - премонтиране на редиците столове в слаба дъга и отваряне на ходова пътека от тържествената врата в дъното на салона към подиума (проектът е запазен в Научния архив на БАН), претапициране на столовете или въобще премахване на тапицерията, китване на ожулени ръбчета и прелакиране (апропо, направи ми впечатление, че ивица от около метър върху ламперията в дъното на салона белее прясно "одрана" - доскоро там нямаше никакви повреди. Почудих се дали не е направена умишлено, за да улесни намеренията за неотложен ремонт). В действителност цялото това достолепно пространство изисква само внимателна и търпелива ръка на реставратор (и евентуална смяна на пердетата). Е, тогава бихме могли да водим там туристи и гости, за да показваме с гордост Салона на учените.    
Докато рових архивите на сградата, попаднах на документ, отлежавал 15 години в папките (с неподписан текст, подаден от отдел "Организационен" на Централно управление). В него имаше два любопитни пункта. Първият, по повод 130-та годишнина на БАН, предлагаше поставянето на паметни плочи с информация за строителите на сградата и с цитати от Акта за полагане на основния камък. Колкото и да съм скептична по отношение банализираното въздействие на този тип опаметяване, не мога да отрека, че съм виждала (само че извън България) впечатляващи паметни плочи и знаци, които се помнят с години.
Вторият пункт заслужава да го цитирам по-нашироко: "...Не мога да си обясня как е станало така, че нашите предшественици, обитавали този дом, са допуснали липсата на произведения на изкуството в сградата, въпреки безспорните си възможности през отделни исторически периоди. Липсата на вкус, на средства, на духовна възвишеност или бог знае защо, но сегашната

духовна пустота, която лъха от стените

на стаите, фоайетата, залите и коридорите никак не влияе върху самочувствието на българина, прекрачил прага на този Храм на науката." През 1987 г. арх. Шомов е направил сходна констатация - записал е, че в сградата не са запазени обекти със значителна художествена стойност. С тези твърдения, като че ли не успявам да се съглася напълно. Повече случайно, отколкото целенасочено, в отделни кабинети съм попадала на качествени картини - пейзажи и портрети. Зная че БАН притежава и скулптурна работа на Иван Лазаров, а Кирил Шиваров е работил върху каменната украса на сградата. Сравнително скоро ръководството на БАН е взело решение за поръчване на два барелефа на основателите на БАН - М. Дринов и Ив. Гешов, а преди време колеги изкуствоведи бяха викани за консултации по издаването на каталог. Критиките обаче имат и основания, защото целият този фонд е неглижиран, разхвърлян, необгрижван, може би и частично изчезнал. Споменавам го, защото той също е част от общия въпрос да се направят усилия за остойностяване на постиженията и притежанията на Българската академия на науките. Защото на БАН й отива не само този салон. Отива й авангардната позиция на мъдра и равновесна опозиция спрямо всичко, което не ни удовлетворява днес.            
 

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ