Поглед "от кухнята" на живота в Белия дом

"Жаклин Кенеди. Исторически разговори за живота с Джон Ф. Кенеди" - най-новото издание на издателство "Сиела", е на нашия книжен пазар в превод на Деян Кючуков.
В тези интервюта, записани само четири месеца след атентата в Далас, Жаклин Кенеди си припомня "своите най-щастливи години", прекарани в Белия дом със съпруга й, президента Джон Кенеди. Разговорите се провеждат през пролетта и ранното лято на 1964 г., в непринудената домашна обстановка на нейната къща във Вашингтон. Магнетофонните ленти, останали запечатани в продължение на близо половин век, са сред малкото източници, документиращи нейните лични мисли и впечатления. Тя никога не написва мемоари, а легендата, обгърнала личността й, отчасти се дължи на нейната пословична потайност.
Едва през 2011 г. книгата е публикувана в САЩ като част от честванията по повод петдесетата годишнина от встъпването на Кенеди в длъжност. Тя отразява както личния живот на първото семейство, така и политическите събития на деня, напрежението на студената война, Кубинската криза, при която светът се изправя на ръба на ядрена война. Ярко и непосредствено са обрисувани фигури, определяли историята на онази епоха - Шарл дьо Гол, Никита Хрушчов, Джавахарлал Неру, научи ДУМА от Елица Пенова.
Пред читателя се разкрива образ, напълно различен от познатата ни мълчалива модна икона. Жаклин, 34-годишна и наскоро овдовяла, е твърдо решена да изложи своите най-съкровени мисли пред историята.
Всяка политика е местна и лична. Тези интервюта са безценен поглед "от кухнята" на живота в Белия дом от времето на Кенеди. Поглед, който никога досега не е представян така интимно от страна на една Първа дама, пише "Kirkus Reviews". Книгата руши алабастровия образ, който всички ние имаме за Джаки. Тя разкрива една хитроумна, понякога саркастична, политически любопитна първа дама, с ясно мнение за всеки един около себе си, отбелязва "The Washington Post".
Публикуваме части от предговора на Керълайн Кенеди и снимки от книгата, предоставени от изд. "Сиела".

Най-щастливите години в живота й

През 1964 г. моята майка се съгласява, като част от устен исторически проект, да сподели своите спомени и виждания върху живота и кариерата на Джон Ф. Кенеди с Артър М. Шлезингер младши. Записани по-малко от четири месеца след смъртта на съпруга й, те представляват дар към историята и плод на любовта от нейна страна. За да им окажем подобаващата почит, децата ми и аз взехме отговорното решение да ги публикуваме именно сега, във връзка с петдесетата годишнина от встъпването на баща ми на президентския пост. Моментът изглежда подходящ - от една страна, минало е достатъчно време, за да бъде оценена тяхната уникалност и проникновеност, а от друга, президентството на Кенеди е все още живо в паметта на много хора, които ще намерят наблюденията й за просветляващи. Надявам се също, че за по-младите поколения, които тепърва научават за епохата на 60-те, тези спомени ще послужат като полезно въведение за това как се прави историята, както и че ще ги вдъхновят да се отплащат на тази страна, която е дала на всички ни толкова много.
- - - 
За първи път прочетох текстовете на тези записи няколко седмици след нейната смърт през 1994 г., когато хранилището бе отворено и нейният адвокат ми даде копие от тях. Тогава бях изправена пред необходимостта да вземам решения относно нейните притежания, подобни на онези, които тя самата бе вземала трийсет години по-рано. Улесни ме това, че знаех нейната воля във връзка с мемоарите - аз четях нещо, което още не биваше да вижда бял свят - и макар да ги намирах за запленяващи, ги върнах обратно в сейфа, за да дочакат своето време...
- - -   
Следва да отбележим, че има само три по-значими интервюта, които майка ми е дала след смъртта на баща ми. Първото е с Теодор Х. Уайт, проведено в Хаянис порт на 29 ноември 1963 г., едва няколко дни след погребението. В него тя споменава как вечер преди лягане двамата са слушали плочата с бродуейския мюзикъл "Камелот" и как, поглеждайки назад, "този кратък светъл момент" й напомнял за неговото президентство. Статията на Уайт е публикувана седмица по-късно в списание "Лайф", но бележките от разговора им са останали запечатани до една година след нейната смърт. Сега те са на разположение на изследователите в библиотеката "Кенеди" в Бостън. 
Втората поредица от събеседвания е с Уилям Манчестър, който тогава пише книгата си "Смъртта на един президент". По време на тях майка ми казва относно убийството на баща ми повече, отколкото е възнамерявала. Впоследствие дотолкова се разстройва от мисълта, че личните й спомени ще станат публично достояние, че съди автора и неговия издател да ги извадят от текста. В крайна сметка се стига до споразумение и макар голяма част от съдържанието все пак да изтича в общественото пространство, бележките от самите интервюта са запечатани за 100 години - което ще рече до 2067-а.  
Положително най-важни от всички обаче са сесиите с Артър Шлезингер, в които майка ми охотно се връща към годините на брачния си живот и споделя своите виждания за политическата личност на баща ми както в обществен, така и в личен план. 
- - -
Три години след смъртта й си зададох въпроса кога един човек престава да принадлежи на близките си и започва да принадлежи на историята. Малко са хората, за които се е писало повече, отколкото за моята майка, и аз бях отрасла с чувството, че трябва да я защитавам - така, както тя защитаваше нас. Ето защо отначало ми се стори по-правилно да оставя тези интервюта запечатани за още петдесет години, отколкото да подложа паметта й на поредната серия клюки и спекулации. Но в същото време си давах сметка, че продължаващият интерес към нейното битие е знак за огромната възхита и доброжелателство, които тя продължава да поражда, а и винаги съм вярвала, че свободният достъп до въпросите на управлението е сред най-важните американски ценности.
През годините съм получавала безброй предложения да публикувам спомените и документите й и понякога ми е било трудно да намеря верния баланс между нейното желание за поверителност и отредената й публична роля, като отдам дължимото уважение и на двете. Макар да се терзаех при всяко подобно искане, аз знаех, че майка ми се е доверила на моята преценка и е била уверена, че разбирам възгледите й за живота. С течение на годините постепенно престана да ми бъде така болезнено да я споделям със света и това дори се превърна в привилегия. Като нейно дете понякога ми бе трудно да се примиря с факта, че повечето хора разпознават моментално образа й, но всъщност не я познават въобще. Те може да имат представа за елегантната й, изпълнена с достойнство външност, но невинаги си дават сметка за интелектуалното й любопитство, за усета й към смешното и абсурдното, за приключенския й дух, както и за безпогрешното разпознаване кое е правилно и кое не. С времето се опитах да прокарам линия между обществения и личния й живот така, както смятах, че е правила и тя - да се старая да задоволявам исканията, засягащи кариерата на баща ми, живота в Белия дом, историческите събития или опазването на културното наследство, но успоредно с това да отказвам публикуването на личните й книжа - независимо дали от нейните младини, или от по-късния й период на работещ редактор. 
- - -
И най-важното, тя приемаше за свой дълг да подпомага баща ми във всяко начинание. Макар да играеше видна дипломатическа и политическа роля, не смяташе, че заслужава титлата "Първа дама" и дори не я харесваше, твърдейки, че й звучи като име на състезателен кон. Но беше дълбоко патриотична и се гордееше с постиженията си. Баща ми също се гордееше с нея, а годините, прекарани в Белия дом, бяха най-щастливите в живота й.