Поезията на Валентина Радинска - призив за човечност

Валентина Радинска е явление в съвременната българска лирика. Поезията й звучи като мощен призив за човечност, почтеност, благородство, които са тъй необходими на човека в днешното разтерзано, объркано, отчаяно общество. Тази поезия не само лекува с трагизма си, не само стряска, пробужда заспалите съзнания, но и ги зарежда с благотворната енергия на добротата, любовта и хармонията.

Валентина Радинска е поетеса на драматичните изповеди, на изключителното духовно съсредоточаване и съзерцание, поетеса на моралния ригоризъм и непоколебима етична принципност. Още първата й книга "Към мен върви човек" (1977), впечатли критиката не само със свежестта на поетическата визия, но и с дълбоко драматичната си чувствителност. Пред авторката се редят "червени покриви с гнезда опразнени", "дървета, които като клади лумват и гаснат в очите й", щом се наложи раздяла с любимия. Тя усеща, че свободата не е сила, а е доброта и затова иска да открие във всяко обичано тяло храм - така се ражда великолепната метафора, че душата е съд със светена вода.
За ранните творби на Валентина Радинска е характерна пастелната, ефирната тоналност, внушенията са ненатрапчиви, понякога плахи и смутени, носталгични изповеди. И още тук се появяват някои от любимите й думи - метафори, които след това съпътстват всяка следваща нейна книга. Например - тишината. Тишината, която открива и в рохкавия дишащ чернозем, и във внезапната лятна буря, и в покълващото нежно растение, и в едва сдържаната песен. Но също така в първата й книга усещаме, че драматичната чувствителност, острите разкъсващи страсти и преживявания ще владеят следващите й поетически видения. Поетесата усеща, че няма да има вече и час без той да е обладан от тревога - плашеща, неясна, понякога и страшна.
Следващата й лирическа сбирка - "Нощна книга" (1983), демонстрира вече не само зряло поетическо мислене, преодоляло илюзиите на невинната младост, но и много остро критично, осъдително отношение към демагогията, фалша и лицемерието, започващи да владеят общественото пространство през 80-те години на 20 век. Валентина Радинска страда, че пътеките между хората все повече буренясват, че отчуждението не само ги завладява, но и фатално ги променя, че душите им закърняват и умират:

Февруари е. Нощ е. Може би полудявам,
или вече съм луда, затова се надявам:
че все някой ще блъсне настрани свойта супа,
свойта чаша със вино домашно ще счупи,
и глава ще покаже от свойта хралупа,
и ще види снегът как все трупа, все трупа,
и ще види снегът как заспива полека
всяка жива пътека от човек до човека,
как душите са дадени - само прах да събират,
как - послушни и сити - тези къщи умират!

В програмните за тази книга стихотворения "Монолог" и "Досие", поетесата с прискърбие споделя, че "всичко свято мъртво в теб лежи/убито от лакеи и поети!". И едновременно с това си признава "ведно със тълпата възторжено - и аз бия крак!".
Внушенията на "Нощна книга" са тежки и ни водят към усещането за безизходност, безнадеждност, апокалиптичност. При спазване на мащабите и жанровата специфика на изкуството не можем да не си спомним тук за един от изключителните филми на Вернер Фасбиндер, в който страхът се явява като глобална зловеща метафора. Страхът, който разлага и изяжда човешката душа.
След появата на "Нощна книга", някои тогавашни литературни критици, които емблематизираха социалната охранителна функция на критиката, упрекнаха авторката в песимизъм и черногледство. Но днес, препрочитайки посочените стихотворения, се убеждаваме, че поетесата е била вярна на своя инстинкт и е пресъздала обективно вълненията, страховете и моралните несъгласия със социалните процеси по онова време.
Още по категорично възправи глас на несъгласие, негодувание, ярост даже, Валентина Радинска в следващата си сбирка "Не" (1988). Тук лирическата героиня още по-непреклонно следва и развива напътствията на гордата си съвест. Тя обикаля "съборената къща на нощта" и чрез думите - "търсачи на смисъла" се опитва да задържи последните искрици надежда на отиващия си живот. В "Послепис" я виждаме да срича безумната азбука на самотата. Героинята е ранима, опустошена от раздели и предателства, клюки и интриги, мълви и безкрайни плебейщини. А в друго знаково стихотворение "Понякога" побира цялата си мъка в стиха:

...бяха тъй огромни и отчайващи
пространствата на моите мълчания -
особено когато слънцето се вдига
над многословния народ на август,
а аз не можех или не умеех
дори едничка дума да извадя
от гърлото пресъхнало...

Валентина Радинска често пъти отъждествява преживяванията на лирическата си героиня с неповторимите излъчвания на Натурата. Тя жадува да постигне хармонията на полските цветя, вслушва се в нежното чуруликане на птиците, чува сладкото шумолене на мравчици, паячета и други божи твари. И тази линия на пасторално съзерцание е в драматичен контраст с мрачните послания на социалната действителност. Но въпреки това, хвърлена в трескавата жарава на моралната съпротива, тя се усеща едновременно и "палач, и жертва"; и "смърт, и сътворение".
Във всяка следваща книга на поетесата - "Чистилище" (1992), "Всичко" (1992), "Поне" (2001), "Дъждовете" (2009), забелязваме че трагическите интонации стават все по-отчетливи. Още при ранните публикации на Валентина Радинска критиката посочи, колко силно и устойчиво е влиянието на поетесите Анна Ахматова и Марина Цветаева върху нея. Но тук говорим не толкова за сходство на поетиката и организацията на лиричния рисунък, колкото до идейна близост, общи характеристики на чувствителните и страдащите души. Особено ярко се откроява тази тенденция в последните засега лирически сбирки на поетесата "Употреба на свободата" (2013) и "Уроци по мълчание" (2016).
Нека насочим вниманието си към книгата "Уроци по мълчание". В тази сбирка ние се потапяме в мълчанието на скръбта, на просветленото себевглеждане, на равносметката на благородството, постоянно атакувано от тъмни изкушения. Изборът да си почтен е труден и страшен, обрича те на самота, лишения, страдания, загуби на идеали, каузи, приятелства, надежди, блянове... Поетесата постоянно изпълва бездните на душата си с плаващите пясъци на спомена. Тя чува как ятата на мечтите "пищят сред мъгли непрогледни", тя е разтворила сърцето си и кани прииждащата самота. И в същото време притежава усещането за вътрешна свобода и безпределност, за Разтваряне в Хармонията на Натурата. Поразително е присъствието на знакови и натоварени с дълбока символика думи като: самота, сенки, тъмнина, мълчание, празно, мрачно, болка, безлюбов, сълзи, ледено, мъгли, зима и прочее в тъканта на стихосбирката.
Но откъде извира този трагизъм в книгата на Валентина Радинска? Не само от болката по загубата на най-близките на сърцето й хора, но и заради убеждението, че е безвъзвратно отминало времето на радости, усмивки, възторзи, лирични трепети, поетически видения. Тъгата на поетесата блика от предчувствието за настъпващия социален разпад, за бруталното нашествие на бездуховността, завистта, злобата, бездарието, омразата, зломислието... Но още по-силно се мотивира повсеместно властващата тъга, от дълбоко екзистенциални причини.

А ходилата ми разкървавени
в снега оставят своите следи,
и глутница от тъмнини след мене,
не спира да върви...

И ще помръкне изведнъж денят,
и ще строши ампулата си мракът.

Но аз ще съм отдавна светлина,
когато ме настигне тъмнината...

Невъзвратимата загуба на патриархалния добродетелен живот, нрави, ценности, морал, обичаи, покъртва чувствителната душа на поетесата. Тя прилича на ранена птица, която безпомощно пърха с прекършените си криле. Тя е разполовена между постоянния копнеж към превъплъщенията на божественото и магичната, притегателната сила на мрака, на смътното предчувствие за приближаването към Отвъдното, където я очаква "тъмен син на безкрая, изригнат от бездните дух!".
Нека посочим няколко творби, които завладяват със своята разтърсваща искреност. В "Те", виждаме истински апотеоз на нравственото непримирение, несъгласие, отхвърлянето на всякакви компромиси, които засягат човешката чест, достойнство и принципи. Подобни силни внушения, които граничат със сатиричното изобличение, със сардоничното и гротесковото ще открием и в "Не":

На армията от души сакати,
която си издигна стъпалата
от костите на земните си братя
сред въздуха, с омраза заразен -
аз казвам: Не!

На стадото без собствено лице,
където под пастирското крилце
виреят само белите овце,
а черните са просто за клане -
аз казвам: Не!

В "Реквием", пък ни поразява безжалостният разрез на апокалиптичното ни настояще. В това стихотворение заедно с "Притъмня" и "Площадите", ще открием крайната степен на отчаянието, портретирано чрез ярка образност, жестоки метафори - хиперболи и ритъм, който напомня оплакваческа песен. Не трябва да пропускаме и специалната поредица от кратки, скръбни лирически въздишки, ноктюрни на мъката, с общото заглавие "Капка". Поетесата разчита "сгърчения йероглиф на мрака" и през мъката и просветленото страдание търси хипотетичните основания на надеждата.
В съвременната българска поезия няма друг автор с такива мощни и завладяващи трагически послания. Валентина Радинска натоварва стиха си с безпределна страст, суровост и безжалостна самокритичност. Тя сякаш е подвластна на несекващото усещане, че всеки миг може да е последен. Затова метафорите й са нажежени, образите приличат на избухващи фугаси:

Нямам нищичко вече... Само глухия тропот в гърдите.
Но катеря катеря - сякаш Голгота -
тази яростна стръмнина!
И за всичко - платено е... И горчивата чаша - изпита...
И загребвам с криле опърлени голямата тишина.



Иван Гранитски