Поезия

Андрей АНДРЕЕВ е роден в с. Раковица, Видинска област. Завършил е Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Автор на повече от десет книги, между които "Долина", "Докато трае утринният хлад", "Пътьом", "Сираци на вечността". Превел е и публикувал стиховете на десетки руски поети в литературни вестници и списания. В негов превод са излезли самостоятелни книги на Владимир Соловьов, Константин Балмонт, Анатолий Жигулин, Евгений Евтушенко, Александър Руденко. Работи в издателство "Захарий Стоянов", редактор в списание "Везни".
Предлагаме на читателите нови стихове на известния поет и преводач.


Чувство за България

Родих се в тебе повече отвсякъде,
и в тъмната ти мощ, и в осветената,
от хълма гледах нощните ти влакове,
които прекосяваха вселената.

Понякога, простенал от умората
или от нрава ти с непостоянствата,
отлитах със призвездните си кораби,
за да изпия мрака на пространството.

Но в бездните му не намерил грешните
души на хора, с мен вървели в нощите,
при теб се връщах - как димяха пещите
и как цъфтяха яростно овошките.

Гърмяха светло речните ти прагове,
изпъваха мостове горди сводове
и в утрото камбаните протягаха
езиците си - да стопят оловото.

И аз загребвах с всички коленичили
на твоята свещена пръст жаравата
и по кръвта на звани и обричани
разчитах и позора ти, и славата...

И знам, сред тях ще отцъфти дървото ми,
преди да го погълне пак вселената,
непроумял напълно през живота си
ни тъмната ти мощ, ни осветената.



Нощ

   В памет на Владимир Соколов

Вали отвсякъде, вали
в нощта - дълбоката.
Назад в дъжда ли е, или
пред теб посоката?

Посоката, в която пак
са те закукали
и студ, и сняг, мъгла и мрак
в часа на бухала.

Ще оттекат по своя път
злини, пророчества,
в сърцето ти ще зазвънят
води клокочещи.

И погледът ти с блясък син -
синчец, метличина,
април ще срещне, ти си син
и на езичница.

Коя ли нощ със студ, с тъма
тук е векувала?
Тя ще се проясни сама.
Недонощувала.



Пеят някъде

Тишина. Мараня. И пътека.
И си мисля сред знойния ден,
че най-много обичах човека,
а човека го няма до мен.

Той къде по света се изгуби,
аз къде се изгубих в света?
Бе денят ни и силен, и хубав,
беше нежна и страстна нощта.

Пеят някъде - близо, далече,
в този свят или в другия свят,
все едно - от кръвта ми изтече
лудостта да съм весел и млад.

Знам, че всичко, което ще бъде,
ще отвори пак стари врати.
Бог един ни създава и съди.
И едно колело ни върти.

Но ще види ли ден и човекът,
гордо своята нощ извървял...
Тишина. Мараня. И пътека.
И надежда - денят да е бял.



Прах

Сърцето месеци не мигна.
Светът край мен бе ням и глух.
Когото чаках, не пристигна,
когото трябваше - не чух.

През нощите студени, зимни,
сред земния и звезден прах,
съдби премислих и години,
но тайните им не прозрях.

А тази сутрин, от забрава
за да спаси света студен,
на кръстопътя се изправя
разцъфнало дърво пред мен.

И аз заставам под дървото,
опровергало в утринта
безсмислието на живота,
безумията на смъртта.

Лъчите лъч в небето гонят,
смехът достига ведър смях...
И върху мене клони ронят
и звезден цвят, и земна прах.



Зелените кладенци
на моя живот

Август е. И тихо си говоря
с други времена и светове.
Хората там още бяха хора,
зверовете бяха зверове.

И блестяха в полунощ пред мене,
сякаш от неземен небосвод,
кладенците пролетно зелени
на единствения ми живот.

Утре с него аз ще се сбогувам,
но и по небесния си път
кладенци зелени ще сънувам
и пространства, придобили плът.

И навсякъде ще бъде лято
с пътища, с дървета, с небеса,
сякаш съм все още на земята
и пред мен са всички чудеса.

И вървя, и тихо си говоря
с други времена и светове.
Хората там още бяха хора.
Зверовете бяха зверове.


Дървета


Като въздишка на вятър след есенни бдения
тръгна и мама по пътя, отвеждащ към нищото.
Кой ли сега я упътва сред други селения,
кой й разказва за белите нощи на вишните?

Може би там я е чакал баща ми - с роднините,
може би слънцето там я е чакало - ясното,
или душите на черния хляб и на виното
са я поканили с тях да приседне на масата.

Знам, че искрата накрая угасва и в кремъка,
че се променят сърцата, пространството, климата,
но ме боли, че оттука нататък във времето
в тъмните нощи без нея ще срещаме зимата.

Вие, дървета, от летните жеги целунати
и осенени от багрите, в жълто изригнали,
с мен останете сред зимния мрак и фъртуните
заради живите - тръгнали и не пристигнали.

С мен ще е залеза, скъсал на дните й нишката.
С мен ще е изгрева, в който отлитна душата й...
Тръгна и мама по пътя, отвеждащ към нищото.
Тръгна и млада, и хубава - като въздишка на вятъра.

Чудеса

    На Александър Руденко

Зашумете, есенни дървета,
заблестете, мътни небеса,
с песните ви - пети, недопети,
да повярвам в нови чудеса.

Скитам под студените простори,
нито говор чувам, нито плач,
срещам само окъснели хора,
лутащи се в есенния здрач.

Като мен и те едва ли знаят
кой е вече истинският път
и къде началото и краят
в долините ще се пресекат.

Скоро сводът ще въздъхне глухо
и ще се стовари вечерта,
а във дланите ми падат сухи
жълти и оранжеви листа.

Но в кората ви и слънце свети
и напомня стари чудеса:
пролетта ви, есенни дървета,
лудостта ви, мътни небеса.


Пътьом

    На Цветко Александров

Отлетяха миговете златни,
отгърмяха буйните води,
вече няма пътища обратни,
ни следа от падащи звезди.

Нещо свърши, нещо си отиде,
а снегът вали и сив, и бял
и затрупва болки и обиди,
и души, в които съм живял.

Вече не разбирам свойто време
и не питам никого в нощта
ангел или дявол ще ме вземе
от живота утре сутринта.

Пътници към звездните предели,
заедно или един след друг,
пътьом на земята щом сме спрели,
пътьом ще си тръгнем и оттук.

Но защо отреждат боговете
на човека, докато е жив,
да е най-самотен там, където
някога преди е бил щастлив?



Макове

Хора, с мен по пътища вървели,
хора, с вас по пътища поел,
стигнахте ли крайните си цели,
стигнах ли до крайната си цел?

Вгледани във звездните огнища,
сведени над сухата земя,
мигар тука не остана нищо,
само вятър лек ли прошумя?

Вашите надежди и тревоги
се стопиха като летен мрак,
в който тук-таме просветва огън,
сякаш сред поля зелени мак...

Отдалече светъл гръм се носи,
крушов цвят сред сумрака вали.
Виждам ранни звездни сенокоси,
срещам късни сребърни мъгли.

Но защо от вас не чувам нищо,
а от земния ви звезден път
греят само звездните огнища?
И край мене макове цъфтят.