Поезия

Иван ЯНЧЕВ е роден на 11 ноември 1935 г. в Ловеч. Завършва езиковата гимназия в града с френски и английски език, а след това специалността журналистика в Софийския държавен университет. Продължава образованието си в Сорбоната, където защитава докторат по история на изкуството.
През втората половина на миналия век издава първите си книги "Безименна като водата" и "Доверие на висок глас", която е инкриминирана от книжарниците. Подобна съдба сполетява и книгата му "Писма от Париж".
Автор е на повече от 35 книги с поезия, публицистика и мемоаристика, сред които "Таланти и подлеци", "Дългът да не умираш", "Амнистия на забравата", "Сонети", "Самопрозрение" и др. Има зад себе си и няколко изложби - графика и живопис.
След няколко дни Иван Янчев ще направи 75. На многая лета, поете!

Спомените на един поклон

Не помня вече - много време мина,
по таваните живях без пукната пара.
Е, нямах бъдеще, но верни приятели имах.
И вино - на студентската софра.

Бях враг на богатите и вечните глупаци,
да се изкачвам свикнал бях по чужди стъпала,
в прозорците ми влизаха акации.
Чудесно бе под звездната мъгла.

В познатата мансарда на стар пирон ръждив
окачвахме любовните си дрехи.
Не съм бил нивга тъй щастлив,
не ме влечаха гръмки словеса, успехи.

Дал всичко бих да бъда пак такъв,
звездите да люлея със една жена небесна,
която да не пита последен ли съм или пръв,
а с мен да пее незавършените мои песни.

Чудесно бе под звездното небе тогава,
че вмествах цял един живот живян:
и обич имах, и приятели, и слава,
от щастие човешко бях пиян.

О, миг божествен, спри,
макар и насред път.
Докато цветя пламтят и дух гори
нощта забавя земната ни смърт.


И ще вървим

Берем от небето мъгла
и все така вървим без покой.
И вървим. И вървим. И вървим...
Къде отиваме с тия пречупени крила,
омазани духом в тоя свят с набедени герои
от конници без глави?
Берем душа! Но все така вървим. И вървим.
И вървим...
Защото отвъд, зад мъглата, е безкраят -
там човек, излязъл от бялата пещера,
може други хора да познае,
знаещи други акробатични номера.
Господи, Боже мой, няма ли край безкраят?
Берем от небето мъгла
и все така вървим. И вървим.
И вървим.
Всеки в себе си е стрела.
Няма птици. Мълчи, език, не се гневи!
Я, колко хора пеят в църковния хор!
Цъфнаха камъните и земята цялата стана бяла.
Тръбачът на полка свири "сбор".
Дали мъглата се вдига или с нощта е спала?
Тъмни преходи, зад челото истини вият,
веят ветрища, реки от задух се късат.
И все пак ние вървим. И вървим.
Вълчи очите ни пият.
Дългите пътища са по-къси.