Поезия

Минчо Г. МИНЧЕВ е роден на 20 март 1938 г. в с. Кряковци, Габровско. Завършва Техникум по механоелектротехника "Д-р Н. Василияди" - Габрово (1957) и българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" (1967).
От 1967 г. живее и работи в Габрово. Бил е   библиотекар в Технически университет (1970), редактор на в. "Работническо знаме" (1970-1971), драматург на Габровския драматичен театър (1973-1975). От 1984 г. до 1998 г. е строителен работник в АЕЦ - Козлодуй, в Германия. От 1993 г.е директор и собственик на ИК "Луна", с чийто знак издава над 110 книги. Бил е председател на Дружеството на писателите в Габрово (1994 - 1995, 1999 - 2007 и 2009 - 2012 г.). През 1999 г. възстановява излизането на литературния алманах "Зорница" (1999- 2002).
Автор е на книгите "Осъдена любов" (1992); "Стряха над Янтра". Антология на книжовници и писатели от Габрово. (1993);"Дом в тръстиките"  (1998); "Славейкови гнезда". Антология на книжовници и писатели от Трявна. (1998); "История во кратце о болгарском народе славенском" от йеросхимонах Спиридон, превод на съвременен български език (2000); "Гол пред Бога" (2002); "Ъгълът на ледовете"(2003) , "Зеленият ангел" (2005), "Автографи" (2008) и др.
 През 2006 г. получава "Априловската награда" за цялостно литературно творчество и за книгата "Зеленият ангел". Член е на Дружеството на писателите в Габрово и на Съюза на българските писатели. ЧРД, поете!
 

МЕЖДУ МИНАЛО И БЪДЕЩЕ,
тънка ивица е животът ни.
Всичко изтрива отвъдното.
Не е достатъчен и споменът.

Почуква метроном по дните ни.
За слава ли, за съвест ли?
Ще мразим или ще обичаме?...
Топи се времето в косите ни.

Къде, къде е смисълът?
Спасява ли ни рискът?
Свършва денят, а ние идваме
по-силни и пречистени.



Златни ръце

Баща ми, непрокопсаникът, както майка го наричаше,
беше дърводелец. Старателно заточваше длетата
и после правеше красиви охлювчета от талаш.
Когато се прибираше сам вкъщи, целият ухаеше на чам,
а майка го упрекваше, че на циганин миришел от цигарите.

Баща ми, дърводелецът със златните ръце,
както всички го наричаха, обичаше дървото като своя рожба;
все мъкнеше диви череши от гората, засяваше ги
и като дете се радваше на хванатия присаден калем:
"Ако върви тъй силен, наесен ще опитате плода му."

Баща ми, овощарят с благия мехлем за раните,
приемаше когато го почерпят;
запалваше поредната цигара "Ударник"
и с възторг разказваше за двата коня Алчо и Арап,
как тайно ходел в Тракия и Добруджа за жито,
как спял в каруцата с чергило,
а по стръмното - конете като ангели летели...

Баща ми, черноборсаджията от гладните години на войната,
не забогатя. Пари на заем взимаше за път, от къщи -
някаква завивка, къшей хляб и тръгваше с надежда...
Завръщаше се същият - отново проиграл надеждата...
А майка стискаше стотинката да ни изучи
и все кълнеше немотията...

Веднъж баща ни, неудачникът, се върна
с нова кошница за гъби. Сам я бе изплел.
Зарадвахме се всички. И никой не се сети,
че с нея бе донесъл и гъбата отровна във гърдите си.
След първата цигара дълго, дълго кашляше.
Седеше вкъщи. Рядко хващаше рендето. И само пролетта
от спомените му бе по-силна. Отне ги изведнъж...
Като мехлем изсмука тютюнджийката, която
толкова години гордо носеше...

Сега и аз, впрегнал ръцете си - два бели коня -
в дирята на неговите неизброими занаяти,
чувам понякога по-възрастните да ми казват:
"Имаш златните ръце на баща си."


КАК БАВНО ПАДА СЛЪНЦЕТО до мама
и как избелва кърпата й черна!...
Изгаря лятото със лумнал пламък,
откъсва ябълката есенна.

Свисти в гърдите леден вятър,
донася облаци в небето.
Облича топла дреха бавно
връз нея утрото студено...

И дъжд събужда тишината ранна,
в стъклото пука като съчка в огън.
Оправя стаята и върху масата
до хляба нож поставя мама.

И бавно слънцето възвръща
оная дневна светлина в небето.
А мама все подрежда къщата -
пред прага на небитието.



ЯБЪЛКИ

Студът е посипал златни ябълки
под короната на дървото -
греят в тревата -
  слънчица сладки!...
Не могат корена си да надскочат...

И няма Ева - да прелъсти Адам...
И няма Парис - да съблазни Богини...

Тъй - непотърсени  
и забравени -
в тревата
ябълките ще изгният...




Лежа по гръб

С очи към похлупака на небето.
Земната тепсия е моят слънчев дом,
декори - вятърът
и рехавите облаци над мен,
и синевата...
И аз съм центърът - щастлива точица
от земния театър...

След малко ще потъне огненият диск
и сцената ще пламне в златно и червено.
Уплашените птици,
уморени от гонитбата на слънцето,
със сетни сили, ще махат обратно
с криле към изгрева,
но там ще бъде вече нощ
и те ще паднат
в меката прегръдка на морето...
Тъй, неусетно, меко, ще заспя и аз.

А утре, когато слънцето като делфин изплува
и ни събуди,
всичко ще започне отначало:
небето, земната тепсия, аз, птиците и вятърът, и синевата,
в която, ако се вгледаш много дълго,
може да видиш как Бог създава от пръстта земята...


 

На моя внук Манол

ЧЕРЕШАТА ПОД ПРОЗОРЕЦА
повтаря своята природа:
от пъпката, през цвета и листата,
до блестящите слънчеви плодове
и окапващите
есенни жълточервени пожари;
и малкото козленце -
мило черно дяволче -
с бяло на челото и опашката,
потвърждава
ПРИРОДАТА на своите родители;
и малкото дете -
с усмивка, с жестове и думи
имитира нервността на майката,
и добрината на бащата;
А бялата камбанка на кокичето
ще роди също такива камбанки
на друго нежно цвете...

И никой няма да надскочи своята ПРИРОДА!

Къде тогава е така наречената свобода?!
Колко несъвършено-съвършен свят
си създал, о Боже!



НЕ СТИГАТ ДУМИТЕ МИ В ТЕБЕ.
Не мога думи да крещя.
Без шум дълбае в нас резецът
през утрини и дни, нощя.

Ни обещания, ни клетви
побира моят кратък ден.
Тече през мен реката Етър,
оглажда камъче и в мен.

И става камъчето янтар -
ни зъб, ни чук ще го строши.
Оглажда времето, оглажда
с резеца нашите души.




Най-здравият камък

Моят камък е най-здравият:
той е камъкът на Сизиф,
той е камъкът от стените на Троя и Царевец,
той е вълшебният камък на алхимика,
камъкът, на който си почива пътника,
камъкът, под който лежи змията...

И градежът ми е най-здравият:
изваян с прокобата на Сизиф,
с таланта на Микеланджело,
и багрите на Майстора -
необходим е като хляба
    моят камък.

Затова съм спокоен за построеното:
ще красят каменните стени боженските къщи,
ще пеят църквите и мостовете на Кольо Фичето,
ще грее камъкът върху пръстите на моята Любима.

Пък ако дойде Завоевателят,
за да похити отново Троя, Вавилон и Царевец.
И ако седне да почине върху камъка,
нека да знае, че под него е змията.


Стена

Като мълчание се изправя,
необорима от неми илюзии.
Изслушва те и те удавя
с море от думи, думи...

Квадратна стена- без пролука,
оградила безответно законче.
Не опитвай с обход, ни на слука
да я преминеш. Яхвай своето конче!...

Яхвай - без път и посока -
с опашка към нея - бездушната.
Яхай, догде ти отвори окото
и забравиш, че си бил послушен...

... Где са полето и коня,
где е вечната истина?
Някой зад ясла и броня
името си прегризва.