Поезия

Петко Кицов е роден в с. Манастирище, Врачанско, на 21 октомври 1937 г. Завършил е българска филология в Софийския университет "Климент Охридски". Дългогодишен главен редактор на радиостанция "Младост" в БНР. Работил е като експерт в Министерството на културата. Негови стихове са излизали в почти всички вестници и списания.
Превеждан е на чешки, руски, украински, молдовски, френски и сръбски.
Дебютира в "Кръстопът на птиците" през  1974.
Други книги от същия автор: "Сърце под корени", "Далечна дума", "Знак", "Вятърче немирно", "Над светлината на душата","Вик срещу вятъра".



Вечерен сняг

"И там на Милин камък той отронил
една сълза..."                                      

Матей Шопкин

Една е тя, Родината, една е!
Как да изтлее името в забрава?
Как да не чуеш ти викът отчаян,
Щом кръв бунтовна тук навек остава? 

Кой свиреше тогава на пиано
мелодия за праведен и грешен?
На древната земя ли се покланяш?
Вечерен сняг в онази нощ валеше.
                    
Кой гневна пръст притискаше във длани,
а двадесета пролет още беше?
Над болки, над безпаметните рани
вечерен сняг над плач и ад валеше.

Животът, както го живя, бе рана
от думите, когато ти грешеше.
Светкавици прорязаха Балкана.
Вечерен сняг над твоя вик валеше.
                    
Над пропасти и тъмни небосклони
сълзата на Войводата кипеше.
Божествената буря кърши клони.
Вечерен сняг над грешен свят валеше...

Словоделец

"Не убивайте старият кон -
той е знак,
и щастливец е, който намери
подкова".
Воймир Асенов                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                

Има неща по-достойни и от победа,                                              
когато те блъсне оня вятър прощален.                                                                     
Макар че в прозореца слънцето гледа
и бледа ръка по челото те гали.
                  
Ти ще се молиш старият кон да изцвили-
дълго да рие с протритата си подкова;
да се изправи след препускащата кобила...
И да се вижда как Пирин събужда огньове.
                      
Нека кръвта на пчелина от теб да изтича.
Тъжният войн Крепостта  си ще брани.
Последните думи  във обич се вричат.
Последните думи болят като рани.
                 
Словото съди! Ала в сърцето живее. 
Нека почака тъгата ненужна, Сеячо!
Просто да чуем: Балкана хайдушки  как пее-
Хубава Яна за българска вяра как плаче!...

Било е всичко тук
                                                          
"Отново хлътваш в злобен грак.
Тълпата не прощава".
Лъчезар Еленков                      


По светлата следа на времето,                                                                        
която меко те докосва,                  
безшумни кораби край Видин
в отвесни градове се връщат.

Сега и майка ти Мария,
която помниш, си е същата.
На бледото чело светулка
оставя - да ти свети после.

но дарбата - сълза и рана -
раненият Пегас умира.
Извайваш амфори и думи -
Икона там блещука в мрака.

Родината ли стене още?
Тълпа с омраза те причаква.                   
Изгаря русото глухарче.
Душата му оставя диря!

Изход

"Той - целият ми живот,
 беше една сълза".
 Петко Братинов   
          
 Самотното дърво те поздравява!               
 Светкавица над теб се извиси.
 Към  себе си сега ти приближаваш
 с една сълза, която да спасиш.
                    
 Наведен, над дълбокото в сърцето
 със глътка вяра в мъжките гърди -
 Изхвърля те със Прилива морето.
 Но себе си дали ще победиш!
                     
 А думите безмилостно се стичат
 в измамата - наречена Живот.
 Сърцето ненаситно ти разсичай-
 в страданието ще просветне брод.
                     
 Дори смъртта сега не подозира
 какво те чак в ден немилостив:
 Пожарът предстоящ, все пак напира.
 А славата  - към теб!