Подземен музей в Перник разкрива непосилния труд на миньорите

Едва ли има перничанин, който през годините да не е нашепвал строфите на Леда Милева "миньор е моят татко, миньор ще съм аз...". И който да не се гордее, че е син на града на черното злато. Само човек, който е влизал в забоите обаче може да разбере непосилния труд и геройство на хората, които се заравят дълбоко под земята и с гигантски и упорит труд отместват  милиони тонове пръст, за да разкрият пласта въглища. Затова няма да видите перничанин, който вместо ритне парче кюмюр, с благоговение ще се наведе и грижливо  ще го скъта, защото то е изтръгнато с нечовешки усилия от ревниво пазещата го в глъбините си земя.
Свирки на влакове, локомотиви, багери, електрически трамвайчета… влачещите се по въртящите въжета еднотонни вагонетки, две по две, пръхтенето на конете, теглещи над и под земята пълните и празни вагонетки… Адски трясък и безумен денонощен шум и непрекъснатият вик: „Вардаааа, бомби!“, вечен кипеж като на бойното поле в сражение, динамика, привиден хаос и челните, боядисани в сажди и прах лица на миньорите... Това е бил и е животът на въглекопача през годините....
Малцина българи обаче знаят, че подземен музей разказва на нелекия път на рудокопачите.

Първата копка на първия български рудник,

в който сега се помещава музеят, е направена през 1891 година. Той е действащ до 60-те години на миналия век, когато залежите му са изчерпани.
„Старите рудници 1891“ гласи надписът на тунела, дълъг 630 м, който води до забоя. Датата се смята за начална за въгледобива в Перник и през която започва експлоатацията на първата мина в града в новата ни история. Изчерпването на въглищата през осемдесетте години на миналия век, предвещава затваряне, забрава и разруха за тези знакови за града, историята и хората му тунели. Точно тогава се ражда идеята за превръщането на вече недействаща мина в музей.
Две от трите успоредни галерии посрещат посетителите, а 30-те експозиционни камери разказват историята на рудодобива от ръчния труд, примитивните оръдия на труда и извозването с коне до съвременните машини, използвани не само в добивната промишленост, но и при дълбаенето на тунели в сухопътното строителство.
Как възниква идеята за създаването на уникалния музей? В началото на 80-те години на ХХ век група пернишки миньори посещават солната мина Величка в Полша, която представлява подземен музей. В Перник той отваря врати през 1986 година и до момента е

единственият на Балканите и един от малкото в Европа.

 Подобни музеи има само в Белгия, Германия, Полша и Русия.
В тунелите е разположена платформа с буре за вода поради състоянието на тежкия спарен въздух в галериите. Един миньор е изпивал по 5-6 литра вода на ден, за да се спаси от жегата. Навсякъде има разпръснати фигурки на рудничните гноми. Вярва се, че те са пазители на подземните богатства, а миньорите считат, че те ги предпазват от беди в подземията.
Сред експонатите са и карбитна лампа от 1902 година, ръчна количка с дървени тарги, с които се изнасят въглищата, проходчески комбайн. Има и макет на кон от 1896 година, когато се въвеждало извозването на въглищата с коне.

В галериите са работили 350 коня,

като 250 от тях никога не са излизали над земята. Всеки рудник имал своя конюшна и хора, които се грижели за животните.
В подземните галерии се е образувал доста опасен газ, който миньорите наричат "гризу". Той е много силно запалим и при най-малката искра може да предизвика взрив. В същото време този газ няма нито цвят, нито мирис. В онези времена липсата на измервателна техника се компенсирала с канарчета. В забоите се внасяла клетка с птичета и се е следило поведението им.  Ако има изтичане на газ, канарчето започва да нервничи и да се блъска.
До входа на музея е запазено

вкаменено дърво на повече от 50 милиона години.

При влизане в галериите миньорите са го докосвали за късмет, откъдето идва и името му - дърво на щастието.
В предверието има иконостас на Св. Иван Рилски. Според легендата светецът се явил в съня на местен човек и посочил мястото, където се намирало черното злато. Години след откриването на мината миньори са затрупвани след срутване. Мъжете загубили вяра, че ще се спасят. В този момент се явил Св. Иван Рилски с фенер в ръка и извел миньорите от срутището. От този момент нататък миньорите приели светията като техен небесен закрилник и покровител.

Стачката на пернишките въглекопачи е първата в България

Пернишките миньори винаги са били в авангарда за борба против експлоатацията, за достойно заплащане и на справедливи искания за по-добри условия на труд и на живот. Стачката им от 1906 е първата масова в България. Тя е организирана и ръководена БРСДП(т.с.) Водачи на миньорите са Темелко Ненков, който е сред основателите на синдикалната организация на рудничарите, Димитър Благоев, Георги Кирков и Георги Димитров. Предпоставките за нея са многобройни – 12-часов работен ден, ниски и рядко изплащани надници, примитивна техника, чести случаи на злополуки и професионални заболявания.
Стачката е обявена на 18 юни 1906 и продължава 35 дни. в нея участват около 1000 работници. Стачниците издигат искания за 8-часов работен ден, за право на сдружаване на миньорите в синдикат, за увеличаване и редовно изплащане на надниците. Стачката завършва с победа на работниците - надниците им са увеличени.
Втората пернишка стачка от 1919 започва в условията на изключително тежка икономическа ситуация след поражението на България в Първата световна война. Пернишките миньори се обявяват против нередовното изплащане на надниците. Правителството отговаря с ареста и интернирането в околностите на Трявна около 150 миньори, предимно дейци на БРСДП(т.с.).  Назначената правителствена комисия за уреждане на спорните въпроси действа изцяло във вреда на работниците. На 1 юли под ръководството на Георги Димитров 7000 миньори прекратяват работа. На следващия ден ръководството на „Мини Перник“ подписва протокол, с който се задължава да изплати надниците за последните два месеца, да се плащат редовно и в   бъдеще, да ги увеличи с 20%, да подобри храната, работното облекло и жилищните условия на работниците, да върне на работа уволнените и интернираните и да им изплати определени обезщетения.
Третата миньорска стачка от 1944 започва в навечерието на Девети септември. Рано сутринта на 7 септември 2000 миньори от рудник „Куциан“ се насочват към Дирекция на мините, за да предявят исканията си. Към тях се присъединяват миньори и от другите рудници. Те организира митинг, който бързо преминава в антиправителствена демонстрация. Към миньорите се присъединяват и пернишките железничари. В стълкновенията с полицията са убити 6 и ранени 13 работници. Стачката спомага за падането на правителството на Константин Муравиев.