Почти катарзис

Странно как националните ни интереси днес са просто евроатлантически. Забравихме славянските. Зачеркнахме балканските. За изконните български да не говорим...

Днес за родолюбие май почти никой не се сеща. Попитайте младите хора има ли сред тях готови да отидат в смъртен бой за родината си. Няма да се учудите от отговора им...

В годините на преход и демокрация темата за духовността постепенно изчезна. От време на време някой припомня едни думи на един руски академик за държавата на духа... Други ги смятат вече за архаични.

И Русия вече не е оная с дружбата и братството от векове и за векове, и не е както  въздуха и слънцето за всяко живо същество. Внушават ни, че е заплаха за нас и за Европа... Дори се страхуваме, преди да ни е разрешила ЕМА да си поръчаме животоспасяващи ваксини "Спутник V". Нищо, че други страни в Европа не само ги поръчаха, ами вече ги и произвеждат. 

Всичко това ни го отне Преходът. Всичко това ни го наложи Демокрацията. И при нас се настаниха  Омразата, Ненавистта, Озлоблението, Завистта, Нихилизмът. Егоизмът стана първостепенна зависимост. Алчността измести всички добродетели.  А другарството като че ли отиде в задния двор на спомените отпреди 1989 г. И преживяваме почти пълен катарзис.

Компроматите са любим приоритет в поведението и обществото ни. Да дадеш сигнал по непроверени данни е често срещано явление. Клеветата е радостно събитие. А фейсбукът стана огледало на нашата нравственост и на истинската същност на обичта и омразата, които определят характера и поведението ни всекидневно. И започнахме да се радваме повече на чуждото нещастие...

Добрата новина в медийното пространство не е новина и вече не трогва почти никого. Тя е като онова странно грозно прасе в оная реклама -   "него кой го иска"... И в такава компания, и в такава среда сме склонни повече да изпеем "Няма такава държава", вместо "Мила Родино, ти си  земен рай!" 

То е и защото едни от нас живеят в сарай и частни имения, в елитни жилища със собствен асансьор и в дворци, а други - в гета и нелицеприятни квартали и панелки, в мизерия и нищета. И в тях гласувахме за своето бъдеще и за бъдещето на новите 240 господари на времето, в което ще живеем и в следващия мандат на новите  обещания за нови закони, нови заплати и пенсии, за безплатни лекарства и по-евтин бензин, за електронно правителство, което ни обещават от десетина години, за ново светло бъдеще... Изборите минаха, кюлчетата и пачките спечелиха, но всички викат, че са загубили. А медиите са пълни с гадания кой с кого и за какво ще се прегърне в този парламент, който днес се събира за първи път. А и не се знае колко време ще продължи да се събира...    

То е и защото сега едни получават за труда си между 20 и 60 хиляди лева месечно, а други поне два милиона наши сънародници изнемогват с минимални доходи и пенсии - най-ниските в Европа и на Балканите, и се радват на подхвърлените временно заради изборите петдесетачки с образа на Пенчо Славейков. И едни ще се ширят в сараите, а ние пак ще се бутаме в панелките, дето не можаха да ги санират дори. А всички иначе сме равни пред върховенството на закона и имотите, пред Темида и Видовия ден, който все не идва и не идва... Дали някога ще дочакаме добрата новина, на която да се зарадваме?