По руски - тройна целувка, но... със 150 души!

Кръстю Берберов

Бях вече IV курс руска филология в Софийския университет, когато ме поканиха като преводач да придружавам Ансамбъла на Игор Моисеев. Всички ми завиждаха, защото щях почти 20 дни да бъда с красиви момичета!
Представиха ме на Игор Александрович в хотел "Балкан" (сега "Шератон"), където бяха настанени артистите. Той ме изгледа внимателно: "Не сме капризни, но 150 души - трудно ще ти бъде с нас тези двайсетина дни, все пак в ансамбъла има много жени..."
В София бяха планирани 10 концерта в новата зала "Универсиада" и по един концерт в Пловдив, Варна и Русе. Придвижвахме се с 5 автобуса.
В повечето случаи за всичко се обръщаха към мен, за да съдействам или лично да помогна. Търсехме медицинска помощ, придружавах гостите до магазини, ходехме за някакви лекарства по аптеките, издирвахме стари познати на артистите и т.н.
По време на път бях и екскурзовод.
Поклонихме се на връх Шипка. Специално за ансамбъла беше разрешено да се качим на най-горната площадка. Панорамата спираше дъха, всички бяха във възторг.
Всеки път, когато автобусите бяха вече тръгнали, контролно запитвах: "Някой да е забравил да върне ключа?" Тук-там виновно се вдигаха ръце. Прибирах тези първоначални свидетелства на "ранна склероза" и ги предавах на представителите на "Концертна дирекция". Те организираха връщането на ключовете. За мое голямо учудване разбрах, че с ансамбъла навсякъде пътува и обущар. Това беше симпатичният и пъргав дядя Ваня, който по цял ден поправяше обувките и ботушите на танцьорите. Още по-голямо беше учудването ми, когато видях дядя Ваня на сцената да танцува, замествайки някого от титулярите. Оказа се, че той е и много артистичен. Нищо чудно, защото този бивш танцьор беше минал през цялата школа на ансамбъла.
Основан през далечната 1937 г., този пръв съветски танцов колектив започва своята дейност под ръководството на класическия балетмайстор Игор Моисеев. Заедно с ансамбъла той създава и танцова школа, в която бъдещите танцьори още от детска възраст преминават класически курс и след това разучават танцовите постановки, които се играят и досега. Именно постановки, защото всеки танц на моисеевци не е просто танцуване, но има и фабула, изобразява нещо - приказка, житейска случка, исторически момент.
Навсякъде посрещаха съветските артисти с хляб и сол. По славянски. Държаха се приветствени речи, на които Игор Александрович отговаряше с думи на благодарност. И всеки път не пропускаше шеговито да отбележи: "Стана добра традиция веднъж на всеки седемнадесет години да гостуваме в България."
С това той напомняше, че първото посещение на ансамбъла в нашата страна е било през октомври 1945 г. Оттогава се е запазило и написаното от Моисеев в "Златната книга на Сливенската градска община", в която са оставяли автографите си най-високопоставените гости на Сливен. Книгата е започната от деня на освещаването на паметника на Хаджи Димитър през 1935 г. Десет години след това ръководителят на ансамбъла е написал:
"От все сърце и от името на целия наш колектив изразявам своята благодарност и възхищение от радушието и гостоприемството, което ни беше оказано в този малък, но забележителен град, изиграл толкова голяма роля в историята и културата на славния и роден нам български народ..."
В ансамбъла освен обущаря имаше и още един ветеран, който обаче беше действащ артист. Той свиреше на дайре. Именно - свиреше, защото неговият музикален инструмент единствен съпровождаше арменските танцьори, чийто танц беше бурно аплодиран особено в Пловдив, където живеят много арменци.
Забравих името на този оригинален музикант, но го запомних с кавказкото му остроумие, с арменските анекдоти и веселите житейски истории. Били в Париж и вместо да купи нещо за рождения ден на жена си, решил да я поздрави по телефона. Намерил поща и поръчал петминутен разговор с Ереван. Свързали го и тук като го напънала тютюнджийската кашлица, та цели пет минути. Не успял да каже "Честит рожден ден!", но успял да чуе, че преди да прекъснат връзката, жена му рекла: "Благодаря за разговора!"
Имаше един танц, който предизвикваше възторга на по-младите зрители. Казваше се "Превръщането на човека в маймуна".
Скучен купон. На рояла пианист-класик свири приспивни мелодии. Полудрямка е завладяла младежката компания. Неочаквано класикът отронва някакви ритмични звуци, които се усилват и преминават в буен рокендрол. Заспалият върху рояла дребосък се пробужда, започва да се тресе, скача на сцената и увлича всички в страхотния ритъм на модерния танц. Компанията подивява. Публиката - също...
И вместо да се превърне в един танц, показващ "упадъка на западната култура", ефектът беше обратен. Нека да припомним, че в първите дни на своето съществуване и рокендролът, и туистът са били забранени в САЩ и Канада. По това време никой от нас не беше виждал на живо как се танцува истински рокендрол.
А танцът завършваше с ловкото навличане на маймунска маска със съответния космат костюм и пубертетът от рояла се превръщаше в маймуна...
После танцьорите ми разказваха как са се учили да танцуват рокендрол по време на техните почти ежегодни турнета в САЩ. Обясняваха ми, че този танц изисква голяма предварителна подготовка и че натоварването е както при най-тежките спортове, че това е повече спорт, отколкото танц. И наистина, сега рокендролът е един от спортните танци.
Как се променя всичко!
Една вечер, когато бяхме в курорта "Дружба" край Варна, група от ансамбъла ме помоли да отидем на бар. Естествено, че си поръчахме някакъв алкохол. Като по поръчка започна рокендрол. Нашата компания се поослуша и след кратко колебание се впусна и то на високи обороти в заразителния ритъм. Танцуваха не като на сцената, а за собствено удоволствие, но със съответната доза артистизъм и акробатизъм, недостижим за обикновените любители на модерни танци. Всички станаха от масите и се струпаха около дансинга: "Гледай ги тези руснаци!!!" Аплодисменти по-големи отколкото в зала "Универсиада". Искаха още и още...
Един ден ми се случи нещо колкото неприятно, толкова и деликатно. Скъса ми се "главното" копче на панталона. Естествено, копчето изчезна. Нямах ни игла, ни конец. Ужас! Закърпих положението с един кламер, но рискът панталонът ми внезапно да се смъкне беше напълно реален. Срам не срам, трябваше да поискам помощ от момичетата. След малко най-красивата (за мен!) танцьорка влезе в хотелската ми стая и докато се чудех как да започна, безцеремонно каза: "Влизай в банята и ми подай панталона!" Промърморих: "Аз - сам..." Таня се разсмя и ми обясни, че всяка вечер гледа "мъжки стриптийз", защото не само в България, но и на много други места организаторите не предвиждат отделни гримьорни за мъже и жени, а костюмите за всеки танц трябва да се сменят.
След няколко години случайно се срещнахме с Таня в московското метро. Спомнихме си и за копчето. И двамата вече бяхме семейни...
Често чувах моисеевци да се шегуват: "Ние сме международен ансамбъл, който ходи на гастроли в СССР!" Имаше голяма доза истина в тази шега. Спомням си, че когато учех в Москва, многократно ги търсих в зала "Чайковски", където е базата на ансамбъла, а те все бяха на гастроли по света...
Трябваше да изпратим нашите гости за Букурещ. Стигнахме до Дунав мост и всички се изсипаха от автобусите за гранична проверка. Като разбраха, че аз оставам в България, започнаха да се сбогуват с мен. По руски - тройна целувка! То бяха прегръдки, целувки! 150 души!
Истински сърдечен маратон!