По-добре още по-лошо, отколкото само лошо

Проф. Младен ГЕОРГИЕВ

Законът за академичния състав бе приет наново след президентско вето, сега се намира в Конституционния съд, внесен там от група депутати. Естествен е въпросът с какво новият закон, чийто вносител - министър Сергей Игнатов, характеризира като "антропологичен", е по-добър от стария за научните степени и звания, действащ вече няколко десетилетия?
Старият закон беше определен като "Сталински", което безапелационно трябва да ни убеди, че е вреден и се заменя с нов - "Западен", което естествено означава, че е добър.
Най-напред да напомня, че във всяко общество има три консервативни системи - религия, армия и образование. Те се създават в продължение на десетилетия, пригодени са към определени народопсихологични традиции и промените в тях трябва да се правят много обмислено и с широко съгласие в обществото. Полезно е също така да отбележим, че след Освобождението образователната система у нас е организирана по подобие на руската, която от своя страна е създадена по образец на немската. Това е дало възможност, докато българското политическо махало през ХХ век се е колебаело между Русия и Германия, нашата образователна система да бъде

достатъчно постоянна и стабилна

Едно от основните понятия, споменато единадесет пъти в новия закон, е "професор". Какво на Запад се разбира под "професор"? Това е човек, който обучава другите. Във Франция професор е учителят в училището, което дава средно образование. Професор е и преподавателят в университета, където се придобива висше образование. Между тези два типа професори обаче има голяма и принципна разлика. Според съвременния тълковен речник на българския език под професор се разбира "най-високото научно-преподавателско звание в университета и лицето, което го притежава". Да отбележим, че в това определение най-напред е поставена научната, а след това преподавателската дейност на професора.
Професорът (у нас учителят) в гимназията е главно педагог. Той се оценява не по обема на знанията, които има, а по това как най-ясно, достъпно и устойчиво преподава определен материал, който за своята възраст неговите ученици трябва да усвоят. Съвсем друга е ролята на професора в университета. Той трябва да бъде преди всичко учен. Колкото по-голям учен е той, толкова по-добре представлява университета, в който е професор.
В развитите държави за качеството на университета съдят по броя на Нобеловите лауреати, които работят в него. Студентите трябва да узнаят от своя професор много неща, които не са включени в лекциите, да започнат под негово ръководство

да правят първите стъпки в своята научна дейност

бързо да разберат къде е най-новото в науката, в която техният професор работи. Това е пътят, по който университетите създават научни школи, с което висшето училище се отличава от средното.
Другият въпрос, третиран от закона, е как се оценява научната подготовка на един специалист. В това отношение по цял свят градациите са две - "доктор" и "доктор на науките", независимо от някои разлики в наименованията. Очевидно научният потенциал на един доктор на науките е по-голям от този на доктора. За получаването на втората степен се изисква много по-голям труд и определен талант - качества, които не всеки притежава. Поради тези причини доктор на науките се става трудно и бавно, особено ако областта, в която работиш, изисква много експерименти и скъпо оборудване. Във връзка с това, ако искате да класирате вузовете по качеството на подготовката на студентите, които те дипломират, достатъчно е да ги подредите

по броя на работещите в тях доктори на науките

След като изяснихме смисъла на научните степени, да обсъдим как се получава "академична длъжност" (по досега действащия закон "научно звание") професор. Да оставим настрана въпроса какво налага смяната на станалото традиционно старо название. Дано това помогне за развитието на науката...
    Досега, поне в областта на технологиите и физико-математическите науки, се смяташе за недостойно да станеш професор, ако не си доктор на науките. За това беше задължително, ако искаш да станеш професор, преди това да имаш доблестта за защитиш втората научна степен. Ако си професор само със степента доктор, това те прави в известен смисъл професор втора категория. В този случай се изпълнява изискването професорът да е човек с "най-високо научно-преподавателско звание".
Трябва да отбележим, че създателите на този нов "антропологичен" закон не обичат научната степен доктор на науките. В първата редакция на закона тя беше изключена и трябваше да се изкажат по медиите много неодобрения на този първоначално предлаган проект, за да се върне в окончателно приетия закон научната степен "доктор на науките".
Когато четеш новия текст обаче, оставаш с впечатлението, че втората степен е върната по принуда и твърде формално, а не по необходимост, върната е, както казва народът, "от немай къде". Така например, ако законът се чете формално, а закон по друг начин не бива да се чете, то, за да заемеш академичните длъжности "главен асистент", "доцент" и "професор", е необходимо да имаш научната степен доктор. Никъде не е казано, че имаш право да кандидатстваш за тези длъжности, ако си доктор на науките, т.е.

формално ти това право нямаш

Трябва да отбележим, че поради трудността бързо да се защити степента доктор на науките, професор и доктор на науките се става в относително зряла възраст. По тази причина в много страни за професор можеш да бъдеш избран и ако си само доктор. Така например в университета в Бирмингам, в департамента по металургия и материалознание работят 18 професори доктори и 5 професори доктори на науките (към 2000 г.). По този начин гилдията на професорите се подмладява. Но това не значи, че не трябва да се насърчава морално и материално защитата на научната степен доктор на науките, защото тя е онази

теглителна сила, която придвижва науката напред

Би могло например да се повиши чувствително паричното възнаграждение на професорите, притежаващи втората научна степен. Така например в Русия през 2008 г. тази сума от 1500 рубли(около 85 лв.) стана 7000 рубли (396 лв.). Нуждата от висококвалифицирани научни кадри, особено в областта на техническите науки, в Русия става все по-голяма. В началото на тази година посетих град Перм, където по указание на губернатора от местния бюджет се доплаща на тези, които са професори и доктори на науките сумата 40 000 рубли (около 2000 лв.). Талантливият и трудолюбив преподавател във вуз има над какво да се замисли.
Би могло, според новия закон, ако имаш научната степен доктор на науките, при наличие във вуза или в научноизследователския институт на място за длъжността професор, да бъдеш назначен без конкурс.
Това нехаресване от страна на създателите на новия закон на степента доктор на науките ще се приветства от две категории университетски преподаватели. Първата са онези, които са доценти доктори. Те естествено могат да станат професори доктори, но не искат да бъдат сравнявани с професорите, които са доктори на науките. По-комфортно биха се чувствували, ако степента доктор на науките изобщо престане да съществува.
Втората група се състои от ректорите на многоборойните нови вузове, за чиято акредитация е необходимо в кратки срокове да бъдат назначени определен брой професори на постоянен трудов договор. За изпълнението на тази задача досега съществуващата ВАК и нейните специализирани съвети се явява "тромава система". Тази задача ще се решава много "по-оперативно", ако изборите на професорите се организират самостоятелно от ръководството на всеки вуз. По този начин всеки ректор и няколко негови приближени ще започнат да играят

ролята на малки "ВАК-чета"

които ще бъдат около 50 на брой. За 1-2 години ще се избълват няколко стотици професори, благодарение на които, според доц. Игнатов, българската наука най-сетне ще започне да се развива със завидно ускорение и в резултат на които в близко бъдеще шансовете да се появят първите български носители на Нобелова премия рязко ще нараснат.
Няма съмнение, че основната цел на новоприетия Закон за развитието на академичния състав е ликвидирането на ВАК и специализираните научни съвети. Убеден съм, че при нашите балкански нрави и корупция този закон ще доведе до нов етап в девалвацията на висшето образование, чието състояние в последните години и без това непрестанно се влошава. Създава се впечатление, че създателите на закона са се ръководили от принципа "По-добре още по-лошо, отколкото само лошо".