Плашилото "16-а република"

Крум Василев

В средата на 80-те години на миналия век доцентът от Историческия факултет на Софийския университет, "комунистът" (член на БКП) Драгомир Драганов е включен в авторския колектив на "Многотомна история на БКП", която е трябвало да излезе през 1991 г. в чест на 100-годишнината на Бузлуджанския конгрес. По онова време, за да ти възложат да участваш в такова юбилейно издание на ЦК на БКП, е трябвало да си доказал убедително способността си да славословиш делата и начинанията на генералния секретар Тодор Живков. Драгомир Драганов, занапред за по-кратко Др. Др., е доказал, че умее да прави това както устно, така и писмено. За да докаже с нови писания верността си към партията и нейния генерален секретар, той чете усърдно документите от строго секретния Централен партиен архив, до който е допуснат, и си преписва всичко, което може да му послужи. Но идва 10 ноември 1989 г., работата по юбилейното издание е спряна, реална е опасността трудът на Др. Др. да пропадне. Той обаче притежава безценно качество: умее като хамелеоните бързо да се нагажда към пременилата се околна среда. Не е трудно:

вместо да хвали - ще кори

ще разобличава безпощадно Тодор Живков и неговото обкръжение. За целта ще използва преписите си от непубликувани доклади и решения на пленуми на ЦК на БКП, с които никой друг историк не разполага, и ще ги тълкува както той си знае. Действа бързо. И още през декември 1989 г. във в. "Народна култура" се появява негова статия със сензационното заглавие "Как за малко щеше да ни няма". Скоро след това и втора негова статия с още по-стряскащото заглавие "Как изобщо щеше да ни няма". В статиите си съобщава потресающата вест, че на три пленума през 1963 и 1964 г. и на един през 1973 г. тогавашните централни комитети на БКП, по предложение на Тодор Живков, са обсъждали въпроса "за превръщането ни в 16-а съветска република", "т.е. за закриване на България като суверенна държава".
Б следващите няколко години историците нямат достъп до архивите на БКП и монополистът на страшната "истина" Др. Др. жъне бонуси: още през 1990 г. партията, преименувала се на БСП, го включва в листата си и той става депутат във Великото народно събрание. Междувременно става и професор. През 1997 г. отново е депутат, но вече от Евролевицата, просинята партия, в която е кацнал, след като е разлюбил БСП. Няколко години по-късно вече е в партия "Лидер" ("синята бизнес партия"), която го прави свой кандидат за кмет на столицата, какъвто, разбира се, не става. В коя партия се подвизава сега професорът, изгонен от Софийския университет след шумен пиянски скандал, не може да каже и гугъл. Едно е добре известно: Др. Др. продължава да надува балона си "16-а република". В края на 2015 г., точно 26 години след първата му статия, издателство "Труд" пусна негова яркожълта книга с вече изпробваното заглавие "Как за малко щеше да ни няма" и с подзаглавие "Всичко от архивите по идеята "България - 16-а република на СССР". По оформление, до заглавие и подзаглавие, книгата е разчетена да привлече любителите на сензационна жълта литература. Др. Др. предупреждава читателите, че документите са "скучновати" и разчита, че те няма да бъдат внимателно четени, а своята теза, че България била на ръба да изчезне като държава, внушава в предисловие на книгата, в отделни кратки коментари за всеки пленум, в заключение. И използва изпитаните си похвати - от премълчаване на неудобни истини и преиначаване на факти до груби инсинуации.

Груба инсинуация

е неговата основна теза, че пленумите на ЦК на БКП от 1963, 1964 и 1973 г. били обсъждали въпроса за "превръщане на България в 16-а съветска република". Най-авторитетни наши историци отхвърлят това твърдение. Проф. Евгения Калинова пише: "Словосъчетанието 16-а република липсва в документите. То е мит, станал удобен за политическа употреба в годините на прехода" .
Измисленото от Др. Др. словосъчетание е добра находка за очерняне на БКП - БСП. То се подема от средствата за масова информация, повтаря се стотици пъти и започва да се възприема като истина.
Действителната истина е значително по-различна. Въпрос "За по-нататъшно свързване и най-тясно всестранно сближаване, а след това, в перспектива, и за обединение на България със Съветския съюз" наистина е бил обсъждан на пленум на ЦК на БКП от 4 декември 1963 г. и на неговото продължение, пленум от 26 февруари 1964 г. Тези два пленума има за какво да бъдат критикувани. Но не е вярно, че били решили "за малко да ни няма", както пише Др. Др. Ако документите от двата пленума се прочетат, става ясно какво се е разбирало под "най-тясно всестранно сближение" и каква перспектива се е имала предвид за "обединяване на НРБ и СССР". Тодор Живков пояснява в доклада си, че по-нататъшното сближение трябва да се изрази преди всичко в "най-тясно свързване на икономиката на България с икономиката на Съветския съюз на взаимноизгодна основа посредством кооперирането и специализирането на производството". В това няма нищо осъдително, кооперирането и специализирането е общоприето в икономическите взаимоотношения на държавите.
Колкото се отнася до въпроса за "обединяване на НРБ и СССР в перспектива" - самото му поставяне и обсъждане на пленум на ЦК на БКП, за който при това се пази тайна, е осъдително.

То е погрешен ход

на Тодор Живков. Такъв въпрос сам по себе си, особено ако е изваден от контекста си, предизвиква справедлива реакция у всеки патриот. Защо не са реагирали така участниците в пленума през декември 1963 г.? Според мен най-близко до истината е следното обяснение: в онези години за идейно убедените членове на партията изглеждаше осъществим и не съвсем далечен комунизмът, при който, съгласно марксистко-ленинската доктрина, отделните държави се обединяват в единно комунистическо семейство. На 22-рия конгрес на КПСС през 1961 г. Н. С. Хрушчов беше обявил: "За 20 години ще построим в основни линии комунистическото общество. Днешното поколение съветски хора ще живее при комунизма".
И Тодор Живков, и членовете на тогавашния Централен комитет на БКП може да са се съмнявали в сроковете на Хрушчов, но са вярвали, че мечтаният от комсомолските им години комунизъм е на път да стане реалност в Съветския съюз, а след това и в други държави, и в света. Обаче Др. Др. хитро премълчава, че и в доклада, и в изказванията на пленума перспективата за обединяване се вижда при победил комунизъм. Премълчава и следното ясно заявление на Тодор Живков: "Ние не смятаме, че обединяването и сливането на Народна Република България в едно цяло със Съветския съюз е наша непосредствена практическа задача".
Защо, въпреки това ясно заявление, Тодор Живков толкова отрано поставя на обсъждане този въпрос? Защото се надява по този начин да предразположи Хрушчов към по-голяма щедрост за България. Това става съвсем ясно от следващите му ходове. Първият: предлага на пленума да приеме писмо до Н. С. Хрушчов, в което се казва, че ЦК на БКП е разгледал обстойно въпроса" за още по-тясното сближение, а в перспектива и за обединяване на НРБ със Съветския съюз". И вторият: два месеца след изпращането на писмото партийно-правителствена делегация, водена от Живков, отива в Москва, за да се разменят мисли по сближението, но и за да се поиска допълнителен кредит от 400 милиона рубли освен вече отпуснатите 300 милиона - крупни за онова време суми.

Следва