Пламъкът на Георги Димитров, който продължава да гори

На 18 юни се навършиха 143 години от рождението на една светла личност - най-известния за XX век българин - комунистът интернационалист – Георги Димитров. През втората четвърт на този разломен и променящ се век великият учен Алберт Айнщайн определи Димитров като „пламъка, който продължава да гори“. Да, пламъкът от словото и делото на Георги Димитров са актуални не само за епохата на Айнщайн, за XX век, но и за нашата съвременност, за първата четвърт на XXI век, този пламък продължава да гори. А за великите личности в историята се съди по идеите, делата им и влиянието им върху общественото развитие. 
Днес историците, философите, политолозите и политиците спорят за мястото и ролята на Димитров в развитието на България и на света. Една голяма група неолиберални всичколози, добре платени соросоидни писатели, публицисти и журналисти и яростни комунистофоби напълно отричат идеите и делото на Димитров. А напразно. Те не могат да спрат колелото на историята. То се върти и ще продължава да се върти. Истината винаги е по-силна от лъжата и тя в крайна сметка си пробива и ще си пробие път в мъглявината на властващия в Европа и в България антикомунизъм.     
След разпада на европейската социалистическа система като че ли отмина епохата на Димитров. Но днес, тридесетина години по-късно, живеем във време, в което 

„светът се отърсва от отровната си плесен“ 

на глобалисткия неолиберален капитализъм, когато се рушат устоите на монополярната световна диктатура на капитала, когато неравенството в доходите в света, дори в Европа и особено в България е достигнало небивали в историята на новото време съотношения, когато в противовес на налаганият англосаксонския глобализъм се възраждат историческата памет на народите, чувствата за национално достойнство и национален интерес, но се възраждат и се формират и нови крайнодесни неоконсервативни и неофашистки движения.
В тези нови обществени условия в България, в Европейския съюз и въобще в света, можем с пълно право и отговорност да се върнем към основните идеи и политически опит в дейността на Георги Димитров и да им придадем нова форма и променено съдържание, за да не се допусне и по-нататък обедняването на бедните и обогатяването на богатите, да не се допусне възраждането и налагането в Европа и в света на антихуманната практика на фашизма, прикриващ се с новите информационно-комуникационни технологии и форми на обществена изява.     
На първо място, в новите обществени условия следва да се върнем към призива и практиката на Г. Димитров за творческо разглеждане на политическата обстановка в света, Европа и в България и за адекватни политически решения и последващи действия в новите обществено-политически условия. Това не е лесно. Не е било лесно в миналото и на обикновения работник Георги Димитров, който не е завършил престижен университет, няма престижната диплома от Сорбоната, Харвард или поне на Софийския университет, но е завършил с отличие народния университет - на практическата организирана борба за достоен живот на българите. Той, обикновеният работник се е самообразовал и дори самостоятелно изучавал немски език, ставайки рано сутрин преди работа. Чрез самообразование и практика усвоява умението за верен политически анализ и оценка на политическата ситуация във всеки даден момент, и по-важното - да предложи и предприеме адекватни на тази ситуация действия. Още в навечерието на Септемврийското антифашистко въстание 1923 г. той разкрива класовата и антинародна същност на фашизма, охарактеризирайки го като „пълно отричане на всякакъв демократизъм и на всички политически права и свободи за народните маси“. Димитров творчески развива идеята за единния и антифашисткия фронт, за Отечествения фронт, за единодействието в национален и международен план на антифашистките сили. Тези творчески за времето си идеи на Димитров са актуални и сега, когато неофашизмът се възражда в редица европейски страни в нова форма, особено чрез съвременните възможности за електронно пропагандно въздействие, но със старото фашистко и нацистко съдържание. Това се отразява най-вече на формирането на нови поколения с ултранационалистически промити мозъци, както това стана в Украйна, Полша, Литва и дори в Германия. Развива се и се шири нова ксенофобия, но вместо с център антисемитизъм сега се развива като русофобия. Сега, подобно на втората четвърт на XX век е необходим нов димитровски единен фронт в борбата срещу избуяващия неонацизъм.
На второ място, все по-актуална в новите, в съвременните условия в Европейския съюз и в България става 

защитата на правата на хората на труда 

изразяването и защитаването на техните интереси на основата на социалистическите ценности - свобода, равенство, солидарност и най-вече на справедливост. Отново актуална стана борбата против експлоатацията на трудовите хора от съвременния транснационален и национален български олигархическо-мафиотски капитал. И в това отношение Георги Димитров е пример за активно участие в стачните борби за отстояване на правата и интересите на трудовите хора. Паметни са провежданите с негово пряко участие и под негово ръководство мощни стачни действия през първата четвърт на XX век в България. Димитров се издигна до равнището на национален и международен профсъюзен деец. Никак няма да е зле, ако сегашните български синдикални дейци изучат опита на Димитров в синдикалните борби и го приложат в съвременни условия, да поведат обеднелите и гладни българи на борба за законните им права и за жизнените им интереси за по-достоен живот. А не, както е сега в България - бизнесът организира работниците и  провежда стачни, протестни действия и манифестации с цел по-нататъшното си обогатяване.  
Реставрацията на капитализма в България в края на XX век бе обявена като преход, но по-същество това бе антинародна дейност. Свещената за Георги Димитров дума „народ“ бе премахната неслучайно от името на държавата, от името на българската армия и т.н. Заслугата на Георги Димитров е развитието и практическата реализация на пътя към социалистическото обновяване на обществото посредством народната демокрация, в която основен държавно образуващ елемент е народът, неговите интереси, неговата воля и решения. 
На трето място са патриотизмът, защитата и 

отстояването на националните интереси 

на България и българския народ, а не на олигархическия капитал, сраснал се с държавната власт. Все още историците не са достатъчно добре изяснили мястото на Георги Димитров в битката за спасяване на България от нова много по-тежка национална катастрофа по време на Втората световна война и достойна нейна защита на Парижката мирна конференция, където имаше реални искания от България да бъдат отнети Родопите и Пиринска Македония. Неговият патриотизъм и родолюбие е не само лично чувство, а и практика. Роден в българската историко-географска област Македония той не прие да се нарича македонец, да е част от антибългарския македонизъм. Димитров е само географски родом  и поради това е от Пиринска Македония, но по дух, съзнание и самоопределение е българин, и то какъв! Той бе достоен българин и се гордееше с това. Цял свят разбра, че е българин чрез известната му реч пред Лайпцигския процес, в която заяви: „Аз нямам основание да се срамувам, че съм българин, аз се гордея, че съм син на българската работническа класа“.
На четвърто място, Димитров успешно сля патриотичните си чувства и изяви с действен интернационализъм, т. е. неговото дело и личен живот бе една здрава сплав от патриотизъм и интернационализъм. Той бе всепризнат авторитет в международното комунистическо и работническо движение, благодарение именно на тази сплав. Днес, когото неолиберализмът в Европа изтрива националните държави, националната памет и националното достойнство, дори националната култура, патриотично звучат и неговите думи, че в областта на културата 

няма малки и големи народи 

Да, в Европа всеки народ, малък или голям по брой, чрез образованието и културата може да има свое достойно място. В съвременни условия това достойно място става актуално не само в сферата на културата, но и в науката, технологиите и т.н.
Днес, 143 години след раждането на този политически великан, не можем да не отбележим с прискърбие, че неговото име тъне в забрава или отрицание в официалната историография и учебниците по история, че за младите поколения той е почти неизвестен. Или ако знаят нещо за него, то е само отрицателно. Неолибералната лъжесвобода на словото и печата в България са мощен политически филтър недопускащ истината за делото на Георги Димитров да достигне до младите поколения. Сега трябва активно и аргументирано да се противопоставим на соросоидните оплювателски публикации на „писатели“, които безкрайно невярно обрисуват Георги Димитров и напълно отричат неговата дейност.
Сега на хората на труда, на антифашистите им трябват дейци, които да изкачат най-високите върхове на политиката и да поведат хората към битка за достоен живот, да следват примера на Георги Димитров.