Плачът на един народ...

Сюжетът е ясен - един народ, вярващ до себеотрицание в величието на една харизматична, божествена по-скоро, личност, страда неспасяемо. Страда и то как. На талази на талази прииждат милионни тълпи от ридаещи, хлипащи, припадащи от мъка верноподаници, чиято чест да живеят под благотворните лъчи на поредния "велик" вожд-слънце отново е попарена от гибелната за смисъла на собствения им живот епохална загуба.
Хрониката от изминалите няколко дни изобилства от фото- и видеоилюстрации, показващи истинската мъка на севернокорейците. За нас - европейците, лицата и изписаното върху тях изражение са трудно читаеми и това е напълно обяснимо, ако се доверим на факта, че действително трудно различаваме и запомняме отделни черти (вероятно също тъй трудно различими за тях са нашите европеидни лица). Ако дадем воля на интуицията си, постепенно ситуацията около общонационалния траур започва да навява помисли за великолепно изграждана с десетилетия режисура, в която мимансът е шлифовал ролята си до брилянтно съвършенство.
Неправилно е да приемаме обаче, че в поднесените от медиите кадри няма и истинска печал, макар това да ни звучи необяснимо. Но едва ли в днешно време има цивилизовани хора, които биха вярвали, че изтерзани до крайност хора, при това милиони, биха допуснали с лека ръка да отхвърлят терзанията, причинени от средновековен по манталитет деспотизъм. В този контекст надали някой би повярвал също, че плачът на масите все пак не е подбутнат от щиковете на една безумно мотивирана военна машина, готова заради явните й облаги и привилегии да търси кърваво възмездие от непослушните инакомислещи. Оскъдните интерпретации на тема реална информация от Северна Корея, промъкващи се от време на време през неимоверно тежкия похлупак на Ким-овата цензура, говорят за милиони загинали от глад или недоволство, за стотици хиляди репресирани, държани като скотове в силно охраняеми зони, за милиони жители на тази изтерзана страна, където разни тревички, коренчета, дребни гризачи, са се превърнали в почти всекидневно меню.
"Великият" вожд приключи земния си път. Медиите писаха, че приживе обичал скъпи пури, френски вина, морски деликатеси, дори свежо магарешко месце. Обичал ги ежедневно. Нека да оставим засега настрана медийните изблици на разни там експерти, уличаващи в самовглъбеност в собсвеното си могъщество лидер на Северна Корея, оставил народа си на волята на съдбата му. Ясно е обаче, че тази воля е била премачкана от военната му машина, а на съдбата в случая е била отделена незавидната роля на всеобхващащо оправдание.
Ким Трети, наследникът на династията, който твърде дълго слуховете определяха като "евентуален", по понятни причини бе накичен с лампази и почести, бе въздиган и възвеличаван наред с бащи и деди, за да продължи делото на фамилия Ким. Но зад почестите и окичването му с предначертана слава започна да прозира един нов сценарий, добре обмислен и прокаран. Триумвират от нов тип е на път да оглави страната. Очевидно властовия елит (армията, Корейската трудова партия и парламентът) ще се изправи пред непосилната задача да проведе някаква реформа. Ясно е обаче, че печеливша пак ще се окаже армията - реалната политическа сила. А династията, колкото и да й се иска да продължи старите традиции, ще трябва да се примири с присъдата на историята, която севернокорейският народ ще напише все пак. Нищо, че засега плаче и ридае, може би искрено.
Все някога хората плачат и от радост, нали?