Плач по Зюлфие ханъм...

Анжел Вагенщайн
Почетен гражданин на Пловдив

"...И ако така бе в началото на седмицата, то краят й изглеждаше съвсем различно. Да вземем например деня, след като домакините бяха накупили това-онова от големия "Четвъртък-пазар", а и самият той, пазарят, уморен и сит на приказки, пазарлъци и надлъгвания, лениво свиваше платна - до следващия четвъртък.
Тогава към стария хамам, сиреч турската баня, първо се отправяха, като похлопваха с налъми по едрия калдъръм, стройни кадъни, защото утре бе петък - свещен ден за мохамеданите, и туркините трябваше да го посрещнат чисти и дъхави...
...Последна и винаги сама от банята излизаше Зюлфие ханъм, вдовицата, бяла и розова, с едра напращяла гръд, като хвърляше към кръчмата скрити погледи. От това неминуемо следваше тежка въздишка и у четиримата божи служители, а Ибрахим Ходжа изпъшкваше едно болезнено и носталгично "машалла!"...
...Петъкът пък беше ден на еврейките, та да посрещнат те чисти и пречисти светата шабатна вечер срещу събота - след което пък идеше ред на християнките, защото, както е известно, техният седми ден за почивка е неделя...
...Това беше в годините преди Потопа, когато жените от квартала Средни Гробища или Ортамезар, ходеха веднъж седмично в стария турски хамам, със стъклените му, кръгли като рибешки очи отвори по сводовете, през които светлината проникваше димна и въртелива..."
***
Преписвам страничка от романа си "Далеч от Толедо" и ми се плаче за онзи хамам, посещаван векове от добри и скромни люде и погълнат за една нощ от мъглата на равнодушието.
...Всъщност, доплакало ми се бе още през онова утро, когато се разхождахме с моя приятел сеньор Мигел де Лукас, министър на Сефарадския център в Мадрид, който, пропъхал пръст между страниците на испанското издание на "Далеч от Толедо", любопитно се оглеждаше: "А къде е банята?". Срамливо кимнах с глава натам, към дъното на площада, и ми идеше да потъна в земята от притеснение - сочех му една четиристотингодишна сграда, превърната в частен магазин за матраци, всякаква домашна дървения, включително столчета за детски гърнета. И цялата тази жалка стока бе изнесена на улицата, сякаш и тя е собственост на търговеца, на метри от тържествения мемориален мраморен свитък с надпис на български, иврит и английски:
"С благодарност към всички, които спомогнаха за нашето спасение на 10 март 1943 година. От признателното пловдивско еврейство".
...И така веднъж, през мартенските дни, когато от години се отбелязва чудотворното спасение на пловдивското еврейство, буквално часове преди депортацията му за Майданек и храброто застъпничество на пловдивския митрополит Кирил, по-късно Патриарх Български, по друг повод се бях срещнал с генералния секретар на ЮНЕСКО г-жа Ирина Бокова. И тя беше първата, на която изложих идеята на група интелектуалци старата турска баня (неизвестно защо сега наречена "еврейска") да бъде превърната в музей на уникалното многовековно етническо добросъседство в Ортамезар, под работното мото "Един квартал, три религии, седем етноса". Защото сред планината от документи, писани с арабски, латински или кирилски писмена, няма нито ред за какъвто и да било етнически или верски конфликт през вековете, откакто Марица тече покрай Ортамезар. Г-жа Бокова изрази готовност ЮНЕСКО да подкрепи всячески идеята, ако изхожда не само от нас, а и от официална българска институция. Веднага изпратих писмо до президента с молба да ме приеме по важен въпрос, но получих учтив отказ от неговия съветник по културата, който ме осведоми, че г-н Плевнелиев е твърде зает за подобни срещи. Уговорихме се да обясня казуса лично на г-н съветника, но и той междувременно се уреди на дипломатическа работа в чужбина и изчезна от полезрението ни. Тогава се обърнах към секретарката на министъра на културата, с молба г-н Вежди Рашидов да ме приеме по един срочен повод (а защо "срочен" ще обясня в следващите редове!), но отговор на няколко пъти отправената молба така и не получих. Разбирах проблема - все пак г-н Рашидов не е лукова глава, а министър на културата, за да си губи времето с идеите на всякакви навлеци!
А случаят бе спешен по следната причина. През пролетта на 2012 г., под егидата на посолството на Кралство Испания в България и на Сефарадския център в Мадрид, се предвиждаше провеждането на знаменателно събитие в София: среща на представители от сефарадските общности от 14 държави, включително Бразилия, Аржентина и Мексико, потомци на испанските евреи, прокудени от иберийската си родина през 1492-ра от католическата инквизиция. В програмата на събитието влизаше и посещение на Пловдив - и за отбелязване годишнина от събитията около спасението на пловдивското еврейство, а и по повод кръглата годишнина на автора на тези редове. Естествено беше да бъдат положени венци на мемориалната плоча, свързана със спасението на пловдивските евреи, но при всеобщото общинско равнодушие, притеснението ми идеше от тези столчета за детски гърнета на метри от  паметника. Никакви писма и молби не разтърсиха предизборното униние на общинските служители, които тревожно гадаеха на боб кой ще им е кмет (предстояха общински избори), и накрая венците на 14 делегации бяха положени до гърнетата. Никаква телевизия, никакви вестници, никакво радио - медиите бяха втренчени в предизборната надпревара! После кметът стана известен, аз го посетих по същия повод, получих кафе, след което бях учтиво отпратен - кметът въобще не беше в течение за случилото се събитие. Нищо не промени и информацията ми, че през онези дни тържествено бе сключено и споразумение за побратимяването на Пловдив с Толедо - единодушно подкрепено и от пловдивския общински съвет, и от специално пристигналия толедски кмет. В общината дори не бяха чували за подобно побратимяване!
И за да приключа тази "повест тъй печална", ще добавя за съвместно организираната в Париж от испанското посолство и ЮНЕСКО среща с моя милост, на която пред десетки телевизионни камери и фотожурналисти бяха четени страници от романа ми за Пловдив - месец, преди градът да бъде посетен от комисията, облечена с властта да утвърди кандидатурата на града за европейска столица на културата. На опита да бъде информиран заместник-кметът по културата г-н Стоянов, племенник на бившия ни президент Петър Стоянов, за парижките четения за Пловдив и вероятността и те да повлияят благоприятно за кандидатурата на града, реакцията му била: "Махнете го тоя, той е стар комуняга!". Ставаше дума за мен.
...Преди дни средновековната, четиристотингодишна баня, придобита, както твърдят някои общински юристи "под тезгяха" и в нарушение на законната забрана да се приватизират древните паметници на културата, изгоря. И аз, старият комуняга, видях руините по телевизията и заплаках. Защото пак наближава 10-ти март!
Ах, Зюлфие ханъм от моето детство, гюзел ханъм, масло и мед, но и горчив бадем...