Писоарът като фонтан

"Смешното и абсурдното толкова често са близко свързани с възвишеното и величественото, че е трудно да бъдат разделени поотделно. Една стъпка над възвишеното създава абсурдното; една стъпка над абсурдното създава величественото".
Томас Пейн (1737-1809 г.) - американски политик

Смъртта на изкуството беше един от лозунгите на ХХ столетие. Неговият произход несъмнено е неразривно свързан с дадаизма, движение, основано през 1916 г. в Цюрих от Тристан Цара (френски писател от румънски произход), чиято амбиция се свежда до системно и непринудено разрушаване на всички ценности, до проявата на един не само естетически, но и нравствен нихилизъм. Става въпрос за отричане на всички принципи чрез съвършено и безпощадно осмиване. Появил се по време на голямата военна касапница върху Стария континент в началото на миналия век, дадаизмът си поставя като хоризонт отричането на всяка ценност и на всяка реалност, включително изкуството и самия дадаизъм. Че как една епоха, бидейки упадъчна, би могла да сътвори изкуство, достойно за това име? Като обективно отражение на моралното тресавище, в което потъва цивилизацията, изкуството, като сфера на човешката дейност, също би трябвало да е в плен и да участва в това

загубване на ценности

в тоталното осмиване на традиционните представи за смисъла на човешкото съществуване, изведено до съвършенство в жеста на Марсел Дюшан, който през 1917 г. изпраща до Салона на независимите в Ню Йорк един писоар, за да бъде изложен там под названието "Фонтан".
Тази безпрецедентна воля за отрицание се активира отново през периода 1950-1960 г. от поредица творци, създали произведения, които обаче не притежават друга стойност освен изненадата, която предизвикват, и провокацията, към която изначално и изцяло са насочени. Но, както е известно, историята веднъж се развива като драма, а повторението й е вече фарс. Напъните на ретро-дадаистите от началото на втората половина на миналия век не успяха да затъмнят крайната точка от реализацията на собственото изчезване на изкуството в "Бял квадрат на бял фон" на Казимир Малевич (руски художник, роден в Киев през 1878 г.). Празният квадрат е най-радикалният, но също така и последният по дълбочина възможен разлом между традиционните норми и новаторството.
Един век след появата на дадаизма - този протест срещу ограниченията, обществените норми и логиката, този път политиката - като изкуство на възможното, според определението на Хенри Кисинджър, навлезе в своя дадаистичен период. Тук, в България. Понеже какво друго представляват действията на изпълнителната власт и по време на първия, и от началото на втория мандат на ГЕРБ, освен един par excellence

политически и нравствен нихилизъм

При социологическо проучване, извършено от Асоциацията за борба против корупцията в България през пролетта на м.г., на въпроса "Кои според теб са основните проблеми на съвременните младежи?" една 20-годишна студентка отговаря чрез две огледални твърдения: "Липса на надежда за бъдещето и едно застинало и същевременно забързано общество, в което всеки мисли само за себе си и в което човек трудно може да намери мястото си без чужда помощ." Тази сбита, битовизирана диагноза на проблемите на ежедневието в българското общество е отразяване на загубата на ориентиращите действия на индивида хоризонти на бъдещето, както и на настъпилия разлом между минало, настояще и бъдеще. Като доминира процесът на материална принуда (увеличаване на разходите за съществуване), върху който отделният български гражданин няма реален потенциал за въздействие, и то в условията на твърде рехава мрежа за социална защита.
Дали все пак отговорът на една средностатистическа представителка на българската младеж, отговор, изцяло издържан в песимистични тонове, би бил невалиден в едно близко бъдеще?
По данни от различни източници над 70% от инвестиционните разходи у нас през последните няколко години са с източник

фондове на ЕС

Предварителните оценки на база на макроиконометричния модел СИБИЛА показват, че ефектът от фондовете би следвало да допринесе за ръст на реалния брутен вътрешен продукт от 8,7% за периода 2015-2020 г., за повишаване на частните инвестиции с 43,1% и на публичните инвестиции с 37,2%. Подобни ефекти са безспорно съществен принос за икономическото развитие на страната, но ако те останат единственият двигател за постигане на напредък, това ще има за резултат неблагоприятното положение от запазването на сегашното състояние на България като държава членка на ЕС с най-ниски доходи на глава от населението и с най-висок процент от своите граждани под прага на екзистенц-минимума.
Качествената промяна в доходите и жизнения стандарт на хората в България - и то в положителна посока, би била възможна единствено при устойчив ръст на брутния вътрешен продукт около и над 5% годишно, при рязко увеличаване на новите работни места и намаляването на безработицата до и под 5%, каквито темпове на растеж не биха могли да бъдат осигурени,

ако се разчита само

на програмите и мерките, заложени в Споразумението за партньорство (СП) между нашата страна и Европейската комисия.
Обосновани спрямо идентифицираните в съответните сфери потребности, описаните в СП приоритети и мерки са съобразени и с ангажиментите, които България е поела в контекста на стратегията "Европа 2020", както и с изискванията на ЕК за концентрация на ресурсите от фондовете. Оттук произлиза и императивната необходимост от национална политика за подкрепа на по-слабо развитите региони, както и за традиционните за страната отрасли, които остават извън обхвата на подкрепа на Кохезионната политика. Без такъв комплекс от национални инициативи е неминуемо тежестта на реформите отново, за пореден път, да бъде поета от най-уязвимите социални групи.
Но в партитурата за изпълнителната власт, по която размахва диригентска палка персоната Б. Б. (Борисов, Бойко), тези страници липсват. Което лично за него не би довело до катастрофа. Че нали в запазения за българския (псевдо) елит охолен бастион на потребителското общество, към което принадлежи Б. Б., сътресения не се очакват. Колкото до останалата "неелитна" част от българското население,

като няма пари за хляб

да яде пасти, както посъветвала бедните санкюлоти Мария Антоанета малко преди Френската буржоазна революция от 1789 г.
Ето че достигнахме до същността на феномена "Б. Б.": в началото, когато кукловодите изграждаха популярността му сред българското население, в качеството му на главен секретар в МВР, той беше там, където имаше проблеми. Макар и като фигурант, позираше от поредното тежко местопрестъпление ту с решителна физиономия, ту с гневен израз на лицето по адрес на съдебната власт, понеже "Ние ги хващаме, а пък тя ги пуска". По-късно, позиционирал се като кмет на столицата, а после и в битността му на министър-председател, се оказа, че вече не той е там, където съществуват проблеми, а проблемите се появяват там, където той участва. Ах, как пречи на полета на мисълта мъглата в главата...
Най-големият проблем е

ускореното разпадане

на българската нация. Всъщност какво представлява нацията? Без съмнение най-точното от определенията за нация, формулирано по повод на френско-германския спор по въпроса относно държавната принадлежност на Елзас-Лотарингия, но все още валидно и до днес, е онова, което е предложено от френския философ Ернест Рьонан: "Нацията е душа, духовен принцип. Две неща, които всъщност образуват едно цяло, съставляват тази душа, този духовен принцип. Едното е в миналото, а другото - в настоящето. Едното е общото притежание на богато наследство от спомени; другото е в настоящето съгласие, желанието да се живее съвместно, волята да се продължат ценностите на едно получено неделимо наследство." И по-нататък: "Нацията следователно е една голяма солидарност, изградена от чувството за жертвите, които са направени и които сме склонни да направим отново. Тя предпоставя едно минало; обаче същевременно нацията се резюмира в настоящето чрез един осезаем факт: съгласието, ясно изразеното желание за продължаване на съвместния живот."
"Едно общество, в което всеки мисли само са себе си" - ето как квалифицира българската действителност в своя отговор на социологическото допитване двадесетгодишната студентка. Е, да, за лицето Б. Б., твърде заето с манифестиране на трансантлантическата си лоялност - поведение, типично за всеки ренегат, би било неуместно да се вглъби в класическия труд на Алексис дьо Токвил "За демокрацията в Америка": "... виждам неизброима тълпа от подобни и равни хора, които неуморно се въртят около себе си, за да си доставят

дребните и вулгарни удоволствия

с които изпълват своята душа. Всеки от тях, взет поотделно, е чужд за съдбата на всички останали; неговите деца и неговите близки приятели съставляват за него човешкия род; що се отнася до неговите съграждани, той не ги забелязва; той съществува само в себе си и само за себе си и дори ако все още му е останало семейството, може да се каже, че той вече няма родина."
Единствено структурирането и непрекъснатото функциониране на социалната същност на държавата като доминираща нейна политика може да споява атомизираните индивиди в нация, като ги противопостави успешно на глобалния безпощаден натиск на транснационалния капитал за омаломощаване на националната държавност. Напълно актуална е целта за реинтегриране на българската нация в настоящите условия на екзистенциална криза на Европейския съюз и изобщо на трансантлантическата цивилизация в качеството й на копипейст на американската. В противен случай в обозримо бъдеще българската нация може да се превърне в бяло петно, но не върху бял фон.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България