Пиша както дишам

Илиана ИЛИЕВА

Калин ТЕРЗИЙСКИ е роден на 22 март 1970 г. в в София. Завършил е Националната природоматематическа гимназия (НПМГ). През 1996 г. завършва медицина, след което специализира психиатрия. Работи като психиатър в Държавната психиатрична болница „Свети Иван Рилски” в кв. Курило, Нови Искър.
През 2000 г. напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писане. Работи като сценарист в телевизии и радиа. Учредител е и на Асоциацията на писателите в България.
Автор е на романа „Алкохол“ ( написан в съавторство с Деяна Драгоева), на сборниците с разкази „13 парчета от счупеното време“ (2008), „Има ли кой да ви обича“ (2009), романа "Лудост" (2011), "Войник" (2012) и др.

Калин заедно с музикантите от "Джими бенд", с които правят чудесни пърформънси

- Господин Терзийски какво е необходимо, за да наложи днес един писател името си, книгите му да станат литературно явление, да получи признание в чужбина?
- Естествено - първото и най-важно условие е да напишеш много добра книга. Поне една. Но по-добре - да речем - пет. На много високо ниво. Да пишеш така, все едно си на границата между живота и смъртта. Безкомпромисно. Потресаващо. Без съобразяване с нищо друго, освен с мощния ти вътрешен глас. Ако го нямаш - по-добре не се захващай. Имайте предвид, че аз откакто пиша сериозно, съм като болен. Само така може да се постигне нещо. Така е с мен - повече от петнайсет години. Истинското писане, истинското изкуство е треска; то е тиф, то е лудост и страдание. И върховно щастие, между нас казано. Усмихвам се сега. Не може да се пише между другото. Просто ей така. То всъщност - може. Повечето български писатели го правят. Но така се прави литература "между другото". Защото читателят - когато чете нещо половинчато и пълно с компромиси - усеща ужасно добре това. Когато писателят няма какво да каже, когато няма страст и истина в написаното - читателят потръпва от погнуса. Знам го по себе си. Аз съм извънредно гнуслив читател. Когато чета нещо фалшиво и некрасиво (неистинско), космите по ръцете ми се изправят от срам. Срам ме е за този, който е писал. Все едно се е изпуснал пред хората. Неудобно ми е, че е направил такова жалко нещо. Наистина - съобразяващите се с пазара, с настроенията, с тенденциите, с модите и актуалността - са жалки. Те приличат на онзи слон от стихотворението на Паустовски (не съм сигурен, но май беше той), който рисува картина и идват животните и всяко му казва: а защо не нарисуваш еди-какво си; камилата иска дюни, конят - ливади, маймуната - банани. И става каша. Съвременният нещастен български писател прилича на този слон-художник. Той се подчинява на повелите на пазара и пише постмодернистични неща, пише антиутопии, пише криптоисторически романи, пише за прехода, пише каквото се очаква от него. Защото пазарът повелява. Хм. Жалка работа, ви казвам... Той иска да бъде харесван. Пфу. Даже аз искам да бъда харесван. Изтръпвам от това! Слава Богу, аз имам такава мощна погнуса от съобразяването с авторитети и изисквания - че започна ли да пиша - всичко си идва на мястото! Пиша както моята вътрешна правда го изисква. Следвам бученето на подземната река. Така наричам вдъхновението. Пиша както дишам. Отчаяно и болезнено. Тази дума - правда - някак отпадна от речника ни. А тя е много важна за изкуството. Изкуството трябва да представя правдата на автора за света. Представете си - все едно имаш музика в себе си. Съвършена музика. Пишейки - трябва да влезеш в съзвучие именно с нея. Консонанс.
- Достойно ли живее писателят в България? Може ли да се издържа един писател само от литература?
- Достойно живее достойният човек. Вие за съжаление влагате една доста тривиална нотка във въпроса и очаквате да заговоря, че не - не живее достойно - защото няма достатъчно пари. Ха-ха. Чуйте ме сега: Плюйте на парите и именно тогава ще дойде достойнството. Достойно живее този, който няма никаква жал към свинята в себе си. И така - живее достойно писателят, който иска да живее достойно. Който не прави унизителни компромиси за пари, да речем. Който може да живее с купа ориз, той може да живее и достойно. Прище ли ти се да караш ауди осмица - все ще започнеш да обикаляш насам и натам като пръдлив просител и да молиш за услуги и да се ослушваш. И да губиш достойнството си. Пътят към недостойния живот тръгва от желанията. За имане. И ето го отговора на втората част от въпроса: ако направиш така, че да нямаш нужда от много, а от съвсем малко - ще си достоен и самостоятелен, ще ходиш с вдигната глава и няма да просиш. И още по-хубаво - няма да се подмазваш и продаваш на хора и партии. Ще си божествено презрителен към нищожните. Към самопродаващите се мърльовци. За които върховна ценност е това: да са добре финансово.
- Често споделяте човешката си и гражданската си позиция в българския печат. Известно време сте работили и във в. ДУМА. Как оцелява публицистиката в морето на "копи-пейст" журналистиката?
- Да, пиша доста много за вестници и списания. Това е част от писателската ми работа. Това е един неспирен диалог. Ценя го. Публицистиката оцелява благодарение на смелите. Но не само тя. Всичко оцелява благодарение на смелите. Хората, спасени от Титаник, да речем. Моралът. Само тия, които са готови да се опълчат на слабостта си, на жалкото и сиво течение, на не-морала - само те спасяват публицистиката. Но както казах - трябва да си силен. Трябва да... как се казваше - да нямаш какво да губиш, освен собствената си глава. А за нея - да не трепериш никак.
- С какво медицинското образование и практиката като психиатър ви помагат в писането?
- С това, че знам какво е страдание и страшно треперя за него. Но това ми помага не само като писател, а и като човек, и всякак. Аз знам какво е да страдаш и изпитвам голяма и силна близост към страдащите сърца. Бедните. Унизените. Оскърбените. Те са моите хора. Някак заради тях даже не понасям особено тия - нагло-нормалните. Които смятат, че могат да тероризират всички, намиращи се извън техните норми. Затова и станах психиатър, като че ли. За да дам своя дан на най-унизените хора.
- Вашата "диагноза" за употребата на думите днес? Кои думи са "на власт" днес? Чуваемо ли е художествното слово?
- Ами на власт са клишетата. Това е неприятно. Те се промъкват и в литературата. Медиите са ужасен проводник и източник на клишета. За съжаление. А художественото слово се чува - моите книги ги четат българите в САЩ, в Австралия и Канада. И къде ли не. Навсякъде, където има българи. Получавам стотици и стотици писма. Моля това да не се възприема веднага като самодоволство. Казвам го с благодарност към хората и съдбата. Бог да поживи създателите на фейсбук - благодарение на тях хиляди хора се свързват с мен и ми пращат поздравите си. Аз се трогвам от това. И имам сили да пиша още. Защото писането без признание е много тежка работа. Ужасно добре ми е познато. И с признание е тежка, но някак си има и много сладост.
- В космоса на писателя има ли място за автоцензурата?
- Е, да, разбира се. Аз винаги имам един строг цензор зад гърба. Това е цензорът Аз. И той не ми позволява по никакъв начин да богохулствам и да говоря срещу моралните си принципи. Не мога примерно да хваля насилието. Войната, ако ще да е водена от най-патриотични подбуди. Несправедливостта. Или расизма. Или злобата. Блазе ми, че имам тоя цензор.
- Като гледате и чувате днес думите по плакатите и площадите, мислите ли, че хората желаят духовна промяна? Не превърнахме ли тези думи в клише?
- Превърнахме ги. Въобще - до каквото се докоснат празни и глупави хора, които заразяват всичко с безсмислие - го превръщат в кухо клише. Те дъвчат думи-дъвки по цели сезони. Аз държа да върна смисъла на много изтъркани думи. Много мисля примерно за думата духовен. От времето на Людмила Живкова с нея се злоупотребява най-безобразно. Тя се използваше даже за някакви шарлатани като Ванга и тям подобни примитивни вуду шамани. Аз съм учен - цял живот съм учил природни науки. Спокойно бих могъл да кажа: духът е комбинация от серотонин, допамин и ацетилхолин. И малко гама аминомаслена киселина. Но аз знам, че духът е нещо повече от тия вещества и реакциите им. Той е там, някъде. Той предизвиква материята. Той прави така, че да я има. Той е самата Идея. Спинът на електроните и въздишките на поетите са производни на духа. Както и всичко останало.
- Наскоро излезе преиздание на книгата ви "13 парчета от счупеното време" с ваши илюстрации. Какво спасихте в тази книга?
- О, "13 парчета..." това са притчи и рисунки. Много важна за мен книга. Писах я, когато умирах. Бях алкохолик и наркоман. Вече не ми се бореше за живота. Лежах и умирах. И пишех. И рисувах. Една чудесна приятелка - кака Еми - ми каза: вземи го направи, защото трябва да остане нещо от теб. И аз рисувах и пишех. Но просто така - защото можех още да си движа ръцете. И с тая книжка спасих живота си. Защото, когато тя излезе - в първото си издание - библиофилско и в малък тираж - аз си казах: Я! Та аз мога да трогна някого! Мога даже да съм полезен на някоя тъжна и изнурена от неразбиране душа...! Я да взема и да не умирам в такъв случай! И така стана по-добре. Поне така ми се струва...