Петя и Мариана мечтаят за много роли, публика и аплодисменти

Ямболската трупа е в трескава подготовка за първата си премиера за сезона - "Тартюф" по Молиер. Постановката е на Дияна Радева, сценографията - на Пламена Дичева, костюмите са на Александрина Игнатова. Петя Бойчева и Мариана Бонева са най-младите изпълнителки - завършили са НАТФИЗ тази година в класа на проф. Снежина Танковска. Гледахме техни дипломни спектакли и много ни харесаха, затова ги поканихме да играят в тази пиеса. Идеята беше да им предложим добри роли, с които да се представят в първите си професионални изяви. Безкрайно работливи са, репетират отлично и всички им се радваме, каза за ДУМА Дияна Радева. Двете млади актриси гостуваха в ДУМА дни преди премиерата, която е на 30 октомври.
Петя Бойчева e родена в Шумен. Мариана Бонева е родена в Германия - майка й е от Литва, баща й е българин, там се запознали и след това се върнали в София.

Снимки Красимир Стойчев

Петя Бойчева                                     Мариана Бонева                                

- Какво ви привлече към театъра и какъв е вашият опит от преди следването?
Мариана: Още в трети клас се записах в школата на Тодор Янкулов, който е завършил при Крикор Азарян. Там започнахме да правим "Пепеляшка", "Спящата красавица", много пътувахме по фестивали. Освен това ходех на танци и на балет, така че постоянно съм била на сцена. И това винаги ме е привличало повече, отколкото изучаването на математика, география и др. Сякаш ми се удаваше, затова и реших да кандидатствам в НАТФИЗ. Макар че много хора ме разубеждаваха - "няма хляб в тази работа", доволна съм.
Петя: Също от малка се занимавам с театър, започнала съм в Шумен в актьорските школи МОНТФИЗ, които вече са разпространени и в София. Там играх близо 5 години, по време на гимназията. Представяхме различни пиеси с помощта на актьори от ДКТ "Васил Друмев" в Шумен, които бяха част от преподавателския екип. Наред с това три години изучавах народни танци, пеене. После кандидатствах в НАТФИЗ и имах голям късмет, че попаднах в класа на проф. Танковска. По време на студентството ходехме по фестивали, миналата есен бяхме в Китай, играхме "Последователите на Конфуций", след това го пренесохме и на сцената в Театралната академия.
- НАТФИЗ какво ви даде - като знания, умения, възпитание - професионално и личностно?
Петя: Първите думи, които ми идват наум, са труд, много труд, дисциплина и търпение - изключително важни за един актьор, за да върви по своя път и да се развива. Понякога хората искат всичко да им се случва веднага, което е напълно естествено, но за съжаление не винаги става. С помощта на проф. Танковска успяхме да изградим много важни качества като отношение към работата, да не се предаваме, да се борим, каквото и да ни се случи, да търсим непрекъснато, да имаме мотивация, и оттам нататък актьорски да работим върху себе си.
Мариана: Проф. Танковска ни научи, че трябва да сме готови сами да се справяме, понякога беше строга с нас - за да знаем, че когато излезем от академията, ще ни бъде още по-трудно. И понеже ние, момичетата, от време на време сме имали емоционални сривове, тя се стремеше да ни научи, че трябва да бъдем по-силни в живота, че ако искаме да бъдем актриси, трябва да умеем да търпим и да не се отказваме. Академията ни научи да пеем, да танцуваме, както и на бойни техники, на движенческа култура.
- Започвате кариерата си с "Тартюф" - "тежка артилерия" и като автор, и като текст. Това според вас добро начало ли е?
Мариана: Определено е добро начало, тъй като имаме много работа със словото. С Дияна Радева постоянно анализираме текста, във всяко изречение коя дума е важната. Пиесата е написана в рими, ще бъде трудно и за зрителя, който не е свикнал да слуша такава реч, както не е лесно и на нас. Когато отидохме в Ямбол, костюмите ни бяха готови, декорът бе почти готов и започнахме репетиции в съвсем реални условия. Беше лесно да си представим как ще изглежда образът, който пресъздаваме, обстановката на сцената и т.н.
Петя: Дияна Радева се стреми да извлече проблема от текста и да звучи съвременно. Дава ни свобода да предлагаме, да измисляме заедно неща. Много съм впечатлена от актьорската трупа. Те доста пътуват и винаги взимат и нас, гледаме спектаклите им. Впечатлени сме от тях и като актьори, от които можем да научим много, доволни сме и от репертоара на театъра.
- Как бихте препоръчали представлението на вашите връстници?
Петя: Това е била и една от причините Дияна Радева да избере тази пиеса, тъй като е класика и се изучава в училище. А днешното поколение е нечетящо, за съжаление. Идвайки в театъра, младата публика ще може да се запознае с автора и с творбата. В нейната постановка в основата е не образът на Тартюф, а колективният образ на всички останали персонажи, които са манипулирани от него. Целта не е да се покаже какъв злодей и безбожник е Тартюф, а колко са заслепени хората около него. Защото това е актуален проблем - ние и сега се оставяме да ни лъжат и манипулират, сякаш сме заслепени. Наистина "Тартюф" е комедия, но във всяка комедия дълбоко присъства основният проблем, който е драматичен.
- Много е хубаво да те поканят за работа още в началото на творческия ти път, добре е за самочувствието на един актьор. В този смисъл зарадва ли ви предложението на ямболския театър?
Петя: Много приятно усещане, макар че на нас двете малко ни липсва самочувствие. Трябва да работим по това, защото е важно да имаш едно стабилно самочувствие, което да покрива твоите качества. Разбира се, че е изключително приятно за нас да играем в професионален колектив. И понеже се отнасят толкова мило с нас, това още повече ни дава сигурност, че може да разчитаме на колегите, партньорите, че можем да пробваме различни неща на сцената и те ще ни кажат кое се получава и кое не.
Мариана: Това, което все повече помага на актьора да има самочувствие, е да има работа. Много от нашите състуденти нищо не правят. И когато в началото ме питаха и казвах, че ще ходя в Ямбол, ми се чудеха. А сега казват - о, ти ще играеш в театъра! Когато вече съм там и мога да работя това, което искам, ставам все по-щастлива. Помага ми и за самочувствието - когато дойдем един ден в София, ще можем да кажем, че сме играли на сцена.
- В момента вие сте свободни артисти - за вашето поколение това вероятно е естествено, докато за по-възрастните ви колеги практиката беше да бъдат част от някоя трупа на щат. Разсъждавате ли вече по този въпрос?
Мариана: Още не сме в позиция да отказваме роли. Истината е, че засега не бихме подписали щат, защото и на двете другият ни живот е тук - приятелите, близките. Въпреки че зависи и какво е предложението. Някои хора ни казват - е, трябва вече да мислите за пенсия. Но ние сме още на 22-23 години и може да си позволим да опитаме пробно една-две години тук или там.
Петя: Хубаво е да опитваме различни неща, да ходим на прослушвания за роли и т.н. За да можеш да избираш сам роли, трябва да натрупаш опит, да изградиш име, после то ще работи за теб. Всякакви роли, дори малки участия, биха ни били от полза. Но винаги трябва да има някаква избирателност, критерий, защото се правят и лоши спектакли. По принцип не бива да се отхвърлят предложения - не се знае откъде може да изскочи късмет, да те видят, да те поканят в друг град, да обикаляш българските сцени и там да те гледат много хора. Тази мобилност е много добра засега. А и смело мога да кажа, че някои представления, които се играят на ямболска сцена, по нищо не отстъпват на тези в софийските театри.
- За каква кариера мечтаете - повече се виждате на сцената или на екрана? Привлича ли ви телевизията - с голямата популярност, която носи? Бихте ли искали да правите свои авторски спектакли?
Петя: Много бих искала да имам шанс в киното. Досега съм снимала само в студентски проекти на познати и малко извън НАТФИЗ. Процесът пред камера и работата с актьорите и режисьора са ми много интересни. Изразните средства са различни. Докато в театъра има една яркост - както казваше нашият професор по сценична реч Божидар Матанов (много си го обичаме, да е жив и здрав!), трябва да те чуят и на последния ред, в киното има повече детайли, по-деликатно се работи, интересно ми е и си го пожелавам. Иначе имаме идея нашият клас да продължим да бъдем колектив и да пробваме разни неща.
Мариана: И аз нямам голям опит с киното, участвала съм в студентски работи, приятелски клипчета. Колкото за популярността - искам да избягам от нея, първо ти се лепва някаква щампа, от която после не можеш да се отървеш. Имахме кратък курс по кино в НАТФИЗ под ръководството на Светослав Овчаров. Със сигурност всички ни запали, но някак повече се свързвам с театъра. Усещането е различно - репетициите, целият процес обогатява. А и аплодисментите... Няма друго такова чувство!
- Какви образи ви лежат най-добре - драматични, комични... Имате ли нагласа към определен тип роли?
Мариана: Проф. Танковска още от първи курс ни е давала възможност всеки да пробва от всичко, възлагала ни е дори роли, които са коренно различни от нас като характер. Може би е рано да кажа какво ме влече - обичам по-драматични роли, а ме смятат за по-комедийна... Хубаво е винаги да си различен, тъй като много хора в различните си роли са някак еднакви.
Петя: Имаме реално време, пространство да опитаме от всичко. На мен също са ми казвали, че съм по-комедиен типаж - сигурно е така, не мога да се видя отстрани, но това не ми пречи да опитам и да се справя и с други роли. Мисля, че за актьора е убийствено да му лепнат щампа. А театърът е жив процес, който с нищо не може да се сравни. Дори когато нещо е репетирано хиляда пъти, като излезеш на сцената, винаги е като за първи път и сам се изненадваш от себе си - това е най-прекрасното усещане.
- Според проучване, направено наскоро, около 35 процента от родителите биха посъветвали децата си да напуснат България за постоянно. Факт, който не е радостен за нас. Сигурно и вие имате приятели, които са в чужбина и не смятат да се връщат.
Петя: Доста от моите съученици от гимназията вече не са в България, поели са друг път, мисля, че по-скоро по свое желание. Изглежда, че младите хора виждат някаква безизходица тук. Говоря с мои връстници - те казват: нямам работа, парите не ми стигат, по-добре да отида другаде - ще работя, ще изкарвам повече пари, пък после все ще излезе нещо ново и ще мога да работя каквото искам. Нямам право да виня никого, всеки гледа животът му да е уреден. Жалко е, че понякога умни хора, които могат тук да следват - има и добри университети в България, отиват в чужбина, там се усъвършенстват и градят кариера. Не е добре за развитието на България, но е въпрос на личен избор. Когато виждат, че имат по-добра перспектива, някои подхождат прагматично и по-егоистично. Пътят си е техен, всеки сам трябва да избира, но това ни дава повод да се замислим защо хората заминават. Тук понижено ли е равнището на образованието, какво трябва да се направи, за да се подобри, за да може младежите да се образоват в България и след това да работят в своята област. Най-страшното за мен е да си завършил специалност, която си искал, и да си принуден да работиш нещо друго, само и само да изкарваш пари, за да живееш. Като нямаш желание да се реализираш тук, по-добре отиди на място, където желаеш. Но пък има и много хора, които казват: оставам тук на всяка цена, ще се боря, ще си правя нещата.
Мариана: Моята сестра е в Германия от 10 години. Художничка е, завърши дизайн на бижута. Опита първо в България, но се отчая и реши да замине. Истината е, че си идва и предлага свои работи, но тук никой не се интересува, не се заглежда дори, камо ли нещо да купи. А в Германия тези творби се ценят и се купуват. Тя се издържа сама, много е доволна и щастлива там, защото й потръгна. Искаше да се върне, но няма никакъв смисъл, когато не може да се реализира. В някои неща, ако няма кой да ти помогне и нямаш връзката, нищо не става. Понякога това е плашещото и в нашата професия. А родителите ни никога не са се опитвали да ни въздействат, те са хора на науката и винаги са ни оставяли да решаваме какво искаме да правим. Макар че бяха учудени в началото, когато се оказахме такива артистични. Иначе много от моите приятели си останаха тук, и те се занимават с изкуство - повечето са танцьорки, но се борят и някак се справят.