Пет рунда до свободата

В миналото милиони хора са се били за свободата си. Всъщност това се случва и в настоящето. Когато обаче спортът ти дава тази свобода в буквалния смисъл, става интересно. Вижте защо правя тази аналогия. В Тайланд затворите отдавна са пренаселени. И местните власти взели нетрадиционни мерки. Кралят на страната Маха Ваджиралонгорн обяви, че официално ще помилва всеки затворник, който победи в състезание по муай тай. Надпреварата се провежда между стените на занданите. И сега всичко живо, което е на топло, се млати, за да вижда слънцето сутрин от прозорец без решетки. Даже вече е направено телевизионно предаване, което се казва „Пет рунда до свободата“.
Някъде тук трябва да се каже, че и на нас в Територията ни остава точно толкова, ако прибегнем до една проста аритметика. Встъпването в длъжност за пръв път от пет години на истински президент на републиката, а не наличие на назначен обитател на „Дондуков“ 2, който изпълняваше функциите на втори посланик на САЩ. Това е първият рунд. Вторият - разпускането на тържището наречено 43-ти парламент. Третият е назначаване на служебно правителство от Румен Радев, а четвъртият - кампанията за изборите. Естествено, петият е победата в тях. И после свобода. Дошла без помилване. Заслужена и изстрадана. Ето затова е аналогията с Тайланд. У нас свободата няма да дойде без бой. Макар и не фул контакт. Но правила няма. Или по-скоро има такива демонстрирани и силово налагани от опонентите. А те гласят, че всичко е позволено. Да се играе мръсно, с нечисти удари, с помощта на съдиите, с предварително сплашване. Този мач сме го гледали вече. Хората бяха вкарани в него, без да искат. И затова предстои да си кажат думата. Сториха го с генерал Радев. И разбраха, че няма страшно. Страшно ще е за другите. Защото кирливите им ризи нямат изпиране. Ще ги видим. Ние и досега знаехме, че ги има, колкото искаш, ама криеха. Нещо като милионите на Гошка. Всеки знае, че ги има, ама само единици ги харчат.
И накрая. Какво му трябва на спорта освен бюджет? Правилно управление. Възможно е. Въпреки съществуващите зависимости. А това зависи от всички. Знам, че винаги може още. Важно е с кого се управлява, но важно е и как. Сигурен съм в едно обаче. Спортът трябва да командва министерството, а не - министерството спорта. То трябва да контролира, да балансира, да осигурява превенция. Отделните федерации не бива да бъдат разглеждани просто като механичен сбор. А като пулсиращи органи, които са част от един организъм. Всяка федерация има проблеми, но не към всяка отношението е еднакво. И забележете - тук говоря за отношение, а не за финансиране. Различни неща са, нали? Едното може да доведе до подобряване на другото. Всъщност, убеден съм, че е така. Толкова засега...