Перо от крило на птица

Помня как преди години, доста притеснен, дадох няколко стихотворения за публикуване във в."Български писател" и сп."Пламък". Пишех, но не се осмелявах да публикувам. После дойдоха първите ми две книги. А след това бях поканен да стана член на СБП. Помня вълнението, когато ми връчваха членската карта. Тогавашният председател Никола Радев вече не е сред нас. Не са сред нас и много български творци, с които имах щастието да общувам през този период... 

Поводът да извадя от сейфа с ценните спомени именно тези моменти е 105-годишнината на Съюза на българските писатели. Замислих се и за дългия път на тази организация от основаването й през 1913 година до днес. За Вазовото съгласие да стане неин почетен председател. За това, че в нея членуват (нарочно използвам сегашно време, смъртта не е край за талантливия творец) толкова много големи имена в нашата литература. 

Вазовият поглед задължава. Техният поглед задължава. Да бъдеш безкомпромисно честен пред себе си и пред перото, когато пишеш. Перото ли казах? Да, средствата се променят: писалка, химикалка, пишеща машина, компютър... Но перото, перото е важното, защото то е от крило на птица.

А за къде е творецът, ако не може да полети?

А най-драматичните години в историята на СБП са последните вече около 30. Тогава нашият съюз бе подложен на изпитание. Бяха направени опити той да бъде разцепен, унищожен, обезгласен... Типично по нашенски се пръкнаха алтернативни съюзи, писателски вестници. Имаше и такива писатели, които напуснаха организацията, други обвиняваха, че в нея членували само леви писатели. 

А какви да бъдат? Нима световноизвестните големи творци не са по своята същност леви. Нима нямат социално мислене, нима чувството за справедливост не е водещо? Нима свободата не е техен идеал? 

В годините на подмяна на ценности и лутащи се критерии се появиха и много графомани. Появиха се и хора, които продадоха перото си и със спонсорството на чужди фондации си купиха луксозни химикалки, за да охулят създаденото преди тях, да подменят критериите, да посегнат на родните корени...

Аз се гордея, че съм член на СБП. Тук съм не заради някакви облаги, а заради възможността да бъда част от една общност, мечтаеща за един по красив и справедлив свят, поставила си за цел да съхрани моралните и духовни устои на нашето общество, на родната ни България.   

Да, големите творци изгряват и угасват. Но те остават сред нас, обречени на безсмъртие. И често се вслушвам в гласа им...