Пена-Пенелопа живее в Европа

С промяната пазарите ни се наводниха с всякакви чуждоземски стоки. Само че нашите изчезнаха. И, о чудо, пред Великденските празници в Борово в София бе открит ФЕРМЕРСКИ ПАЗАР! Йорданка Фандъкова, кметицата на столицата, обещава, че той ще работи всяка сряда и събота и ще бъдат открити такива пазари и в други квартали! Дано всичко този път не е ден до пладне! Вглеждам се в украсата на градовете ни. Наблюдавам пазарите, хората, децата. Искам да видя, да усетя нашето, българското. За жалост родното става все по-малко, то струва и все по-скъпо. Българското производство не се откроява сред чуждоземското. Наши плодове и зеленчуци почти няма. Ако има родни стоки, те са незабележими, с по-невзрачен вид. Напоследък в София и в някои по-големи градове се появиха пекарни, където се приготвят хлебни изделия, солени и сладки курабии с древното жито по нашите земи лимец, с ядки, мед, с наши сирена и извара, но цените са толкова високи, че малцина си позволяват само да пробват тези екологични продукти. Сполука, късмет е да се открие качествено БЪЛГАРСКО, и то на поносима цена!
Приятна изненада бяха сурвачките, които се предлагаха тази година. Малки, кокетни, почти като украшения, те бяха изработени само от домашни неща: жива вълна, пуканки, сухи плодове и чушки. По тях нямаше нищо купешко, но грееха националните ни, фолклорните ни елементи! Вложен беше в тях здравият естетически вкус и вроденият усет на българина за красота!
Пред коледните и новогодишните празници забелязах, че малката ми внучка си играе с пластмасова играчка, която била "изненадата" й в менюто от "Макдоналдс", с което се гощавали в училищното тържество. Знам, че децата обичат да ходят в тези заведения точно заради тези малки изненади, които се крият в храната на детското меню. Но ми стана жал, че не са им уредили наше, българско меню с питка с паричка, с вита баница с дрян и късметче, с българско пожелание за здраве, сполука и берекет! Няма ли наистина наши фирми, които да приготвят тези традиционни български ястия, за да се съхрани и запомни БЪЛГАРСКОТО от децата ни?! Или пак опираме до цената, която не може да се конкурира с чуждоземското, което е по-евтиното.
Всеки ден ни заливат със страховити прогнози за бъдещето на България и българите. Топили сме се с 8-6 души на ден. Не, не на ден, а на час!!! Още десетилетия и ние, българите, щели сме да станем малцинство в собствената си страна, а още половин век и България нямало да я има! Жал, голяма жал топи душата ми за българите, за българското, за България! А сме древен и славен народ! И във вековете, когато българската държава не я е имало, пак са се съхранили нашите обичаи, фолклорните ни традиции, нашият език, писменост, култура. Та сега по-зле ли сме от робствата, които сме преживели?! И ако това наистина някога стане, ние самите ще сме си виновни. Защото сами се отричаме, отказваме се от род и родина. Сами се отрекохме първо от родните си имена. Традицията изискваше внучето да се кръщава с името на дядото или бабата, та да се продължи родът. Но сега това е голяма рядкост. Днес децата ни стават именни наследници на световни артисти, спортисти и на други световни знаменитости, но не и на собствените си дядо и баба! И тъй внучката на баба Пена стана Пенелопа и не живее тя у нас, а в Европа...
Обичаме ли си родината, страната? Май започнаха някои да се срамуват да кажат, да признаят, че са БЪЛГАРИ! Тачим ли си традиционните наши празници, предаваме ли си на новите, младите поколения обичаите? Защо с пица да се гощаваме, като си имаме български ястия, пити, погачи, тиквеници, баници, които са характерни само за нас си, българите. Защо чужденците се прехласват по красотата на българските везани ризи, нощници, рокли, а ние ги пренебрегваме, даже не оценяваме какво истински стойностно богатство са те? В обич, в преданост към родното не възпитаваме и подрастващите. И се получава парадоксът, че само като са далеч от Родината си, тогава българите милеят за БЪЛГАРСКОТО! И е нужна не само обич, но и старание, действие, за да се съхрани, запази и предаде БЪЛГАРСКАТА ХУБАВА ТРАДИЦИЯ във всичко в живота ни. Това се отнася най-вече и за езика ни, който е звучен като сребърна камбана. Да не забравяме мъдростта на д-р Иван Богоров, който е рекъл, че "дор език живее, народ не умира"!