Пазачът на фара

Николай ПЕТЕВ е роден на 10 август 1951 г. в с. Дреновец, Монтанска област. Завършва журналистика. Работи като главен редактор на сп. "Родна реч", директор на издателство "Народна младеж", гл. секретар на Съюза на българските писатели. Председател е на СБП. Автор на многобройни публикации в литературния и периодичен печат, на книгите: "Тук във времето" (1984), "Поезия и позиция" (1986), преведена на руски език и издадена от издателство "Молодая гвардия" (1987), "Фарът и неговият пазач" (1989), "Зад завесата на политическия театър" (1997), "Фарът, пазачът и вятърът" (2006), "Не ме ли помниш..." (2011).

Това, че Николай Петев навършва 60 години, е факт с абсолютна биологическа достоверност. Ако кажа, че тази годишнина ме изненадва - ще изфалшивя. Нито имам намерение да сътворявам дитирамби за човека, за когото смятам, че ми е близък и че в трудни моменти мога да потърся рамото му.
Всъщност ние двамата с Петев упражняваме една и съща професия - литературната критика, макар и да принадлежим към различни поколения. Бидейки по-възрастен, съм имал привилегията да наблюдавам неговото съзряване като представител на пишещото  братство, да се взирам в индивидуалните му качества: едни от тях горещо възприемах, към други се отнасях с известен скептицизъм, а трети оценявах откъм забавната им страна.
Не ще и съмнение, че през 70-те години на ХХ век времето, в което Николай Петев направи творческия си прощъпалник, в литературния и обществения ни живот се случиха важни събития. Като се започне от стагнацията след Пражката пролет, та се стигне до опита да се разширят духовните граници на културата ни, да се създадат далеч по-приемливи условия за съзидание, да се субсидират солидно културните проекти, като се използва зарядът на един избран и високоинтелигентен кръг от хора, посветени на творчеството.
Николай Петев тогава ме спечели с факта, че не бързаше да се приспособява към новопоявилите се тенденции: предпочиташе да се легитимира като "традиционалист", но такъв "традиционалист", който се плаши от всяко залитане подир апелите за формиране на елит, въобразил си, че народът е аморфна маса, която трябва да бъде учена на "небесни" послания. В този аспект Петев продължаваше да настоява, че солта на българската духовност са Ботев, Гео Милев, Вапцаров, Вазов, Хайтов или Джагаров. Критикът отрано беше повярвал, че литературата не е бална зала (Ш. Петьофи), че плебейското начало няма как да бъде унищожено. И още че писателят трябва да е готов да защити своите думи със собствената си кръв. За разлика от редица конюнктурни фигури в критиката, Петев искрено изповядваше простите и честни мисли, до които се беше добрал.

Социално ангажирана личност

Неговата сила се криеше не толкова в анализа и ерудираните съпоставки - качества, с които го затъмняваха други млади критици. Той обаче без украси и декоративни излишества умееше по-пълноценно от мнозина да стига по кратък път до истината, да отстоява вътрешно преживян възглед, да има позиция. Нотките на изказа му бяха искрени, чистосърдечни, пронизани от вярата на социално ангажираната личност.
В епохата на застоя, изпълнена с толкова конвулсии на нищонеправенето, имитирането на духовни дълбочини и олихвеното опозиционерство, идващо от наследниците на номенклатурни фамилии, Николай Петев показа, че социалният идеал се нуждае както от манифести, така и от твърдина на характера.
Според мен в онзи период, много преди да изпише заглавието на емблематичната си книга "Фарът и неговият пазач" (1989), Петев вече се беше впрегнал да пази един фар - все едно дали ще го наречем фар на надеждата, на човечността, на солидарността, на достойнството да си такъв, какъвто би трябвало да бъдеш!
Николай Петев не е продуктивен като критик. Макар и да се занимава с рецензиране на книги, това не е негова всекидневна грижа. Предпочита да работи в областта на есето, краткия литературен портрет, бележките по даден повод, на публицистиката като самовглъбяване. В замяна на това текстовете, които пише, са промислени, точно формулирани, сентенциозно обобщени.
Струва ми се, че в него се комбинират редица белези на таланта. Изтъкнах способността му да поднася наблюденията си с ясен, точен и земно конкретен почерк. Това го предпазва от толкова разпространената сред критическото ни общество болест - умозрителността, абстрактността на мисълта, която нерядко бива изпразнена откъм съдържание.


Блестящо чувство за ирония и самоирония

В него по парадоксален път се спояват праволинейността на погледа със свойството на твореца да вижда двойствената природа на нещата; двойното дъно на моралните ценности, кризата на идеалите, дисонансите между доверие и доверчивост, между честност и лъжа, между прозрение и глупост. За това му помага неговото блестящо чувство за ирония и самоирония, което отново и отново не претендира за показност, а някак си инстинктивно втъкава себе си в подтекста. Така се появява усмивката на критика - понякога добродушно съчувстваща, друг път подигравателно насмешлива, а нерядко с шега, пронизана от болка. Като при римските трагици - понасяне на житейската драма с усмивка на уста! За мен това е уникална черта в профила на съвременен критик, която той разкри по-пълно в своите етюди през последните две десетилетия.
Друга особеност в натюрела на Петев като критик е неповторимото му умение да намира пластически еквивалент на "обектите" на своето вдъхновение. Това би могло да се приеме за "белетризиране" на слога, ако не ставаше въпрос за трансформиране на пластиката и нейните метафорични въплъщения в средство, което по специфичен начин придава осезаем смисъл на общите заключения: измъква ги от опасността да се превърнат в "умни ненужности", в клишета. Такава материализация на мисълта, такова комбиниране на условност и безусловност може да се открие да речем в есето му за Николай Хайтов.

Спасител в... ръжта

Друга територия от битието на Петев е неговата дейност като общественик. На това поприще той е по-скоро "спасител в ръжта", отколкото осъществител на нови идеи. Подкупва с редица свои актове, които подсказват за остра социална чувствителност. Спомням си, че Николай е онзи наш колега, който най-ангажирано помагаше на Тодор Велчев-Тато, за да преодолява тегобите на материалната нищета, подтикваше го да вярва в собственото си духовно призвание и приноси.
В трудни и жестоки дни на изпитания, Николай Петев възглави СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ. Той съумя да съхрани идентичността му при толкова лъстиви съблазни от политически и другомислещи писателски фактори, субсидирани от фондации като "Сорос". В най-същественото продължи идеите на предишния лидер на писателите Николай Хайтов: родолюбие, уважение към класическото литературно наследство; вярност към демократичните и социалните въжделения на българския писател; хуманизъм и солидарност с представите, които движат напред хората на духа; воля за контакти с културите на балканските и славянските народи.

Има си и своите опоненти

Звучи като анекдот, но е така: има само една общност, която се ръководи по-трудно от държавата - на писателите. Абсурдът се състои в противоречието между полета на писателската идея и творчество; между амбициите, дребнавите прищевки, завистите, злорадствата, злобите и битките за място под слънцето на различните писателски особи, всяка от които претендира, че е алфа и омега на мирозданието.
Самият Николай Петев, който е смесица от славянско добродушие и търпение и от несигурно опипване на почвата, сляло се с трезвите равносметки на прабългарина, май че е успял през последните десетилетия да усвои уроците на тренирания политик и държавник, да маневрира и настъпва успешно в остри ситуации, да се проявява като "масовик", който се чуждее от площадната кресливост. Дейността му като главен секретар на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ, като директор на младежкото издателство, на издателство "Христо Ботев", а сега като председател на съюза дават отпечатък върху вече изградения образ на критика Николай Петев в качеството му на организатор, деец на културата.
Дано не греша, но мястото на Николай Петев в СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ е такова, че той се явява действителен гарант на единството, на реалното съществуване и реалното бъдеще на писателската общност. Иска ми се той и занапред да остане такъв гарант за реалното съществуване и реалното бъдеще на СБП. Защото в сегашния си вид съюзът, благодарение и на неговия председател, остава - макар и ранено - "гнездо на птици" (да не забравяме небезизвестната Джагарова метафора!).
Николай Петев има и опоненти в СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ. Едни го критикуват за истински грехове, други - защото са обзети от отчаяние и алчност за присвоена слава или от мнителност "без граници".
Николай Петев е лявомислещ писател, член е на Българската социалистическа партия. Преди година-две го избраха за ръководител на Софийския клон на "Лявото течение" в соцпартията. Иначе, защото няма катинар на устата си, не участва и в поредното ръководство на БСП. От това страда според мен повече интелектуалният "имидж" на лявата партия и по-малко статутът на писателя и културния ръководител Николай Петев. 
Пожелавам на Петев да се вслушва повече в справедливите критики, като по Пушкиновски да "не спори с глупака". Пожелавам му да допише книгата на живота си, в която един българин по душа и сърце пази морския фар - пристан за всеки корабокрушенец, но и за всеки търсач на истината.