Патриот и патриотар

"Истински канибали!" Така Емил Зола описва ожесточената тълпа, която му крещеше "Мръсен италианец!" по време на аферата "Драйфус" в края на XIX в. Французите го намираха за предател, защото разкрива мръсното бельо на френската демокрация. А това нямаше нищо общо с величието на самата Франция. А Зола продължи...
От онова време започва онази епоха в модерната история на Европа, когато, за да минеш за патриот, следва да одобряваш всичко, което прави правителството и дори народът ти, и да търсиш външен враг за всичките беди вътре в тях. Оттогава патриотизмът стана за някои и източник на добро препитание. Не на бойното поле или при други изпитания, а по партийните сбирки. Тургеневият българин Инсаров твърди, че патриот е само този, който е загинал за родината. Иначе да си патриот, може да стане не само лесно, но и доходоносно занимание. Особено в критични времена, в които обаче да си патриот не носеше риск, а облаги! Наред с всичко останало благородно и чисто, патриотизмът е и професия. Фразата на Р. Киплинг "Права или не, аз съм на страната на родината си!" придобива карикатурни измерения. Тя прилича на футболен мач, при който е ясно, че любимият ти играч ръга противника, но ти ругаеш този, който е ударен от него. Но ругателството нищо не ни е донесло в една по-далечна историческа перспектива. Защото разумът не е патетичен и не се вгражда в патриотарски кампании. Защо в нашия език има думи като патриот и патриотар, които са силно различни? Както и политик и политикан.
Няма съмнение, че при османското нашествие на Балканите българската историческа традиция, нейните книжовни стойности, са поставени под замразителния похлупак на една чужда и враждебна власт. Ако това явление може да се сравни със силата на огромен исторически хладилник, тогава ние бяхме поставени в камерата на такъв хладилник. Единствено ние бяхме подложени на тотален контрол, но и на забвение. Европа, която днес идеализираме, ни беше обърнала гръб, поддържайки европейска Турция. Това отговаряше на техните стопански и стратегически интереси, без да се трогват от идеите и идеалите на Новото време. Именно това прави нашата национална революция толкова трудна и толкова величава. Нашите герои са знаели, че с чети и черешови топчета няма да гътнат една триконтинентална империя. Но са търсели със саможертвата си да изкрещят, че ни има. Защото османската пропаганда е представяла българите като кротки труженици, които се интересуват повече от цената на свинското месо на солунската митница, а не да си имат своя държава. Трябваше да изкрещим, за да ни забележат. Но не със съвременните крясъци, а с полагане на глави!
"Ние винаги сме били в Европа!" Хубава и основателна фраза. Но как да я съвместим, след като с петвековния геноцид се съпоставяме с индианците? Къде е българското културно Възраждане, къде са читалища, списания, манастири и църкви, къде са копривщенските търговци и еленските чорбаджии. Не, нашата история е славна с друго. С това, че в "Под игото" чорбаджи Марко, а не робът Марко, участва в национално-освободителното движение. В онзи знаменит тост на Странджата той пита: "Имоти ли? Ние оставихме собствените си имоти!". Друг е въпросът какво точно са били тези имоти, но при геноцид това би било невъзможно. Нашите революционери и книжовници не са искали свобода, защото са били гладни или заплашени от изчезване. Те са искали да употребим възрожденския позив "Да бъдем пак, каквито бяхме", а не просто да се нахранят! Ето това следва да бъде обект на синовна признателност. Но през тези времена ние не сме били само жертвен агнец, нито растение. Никой не иска от нас днес да мрем, само да сме малко порядъчни! Ето това са особеностите в историческия облик на такъв патриотизъм.
А истинският той не е метафора, нито държавно-партийна субсидия, нито хонорарна каса, нито позиция от квота, нито щедър проект, нито служебен автомобил. Той не е професия. Той е отрицание на газираното дръвчене без никакво безкористно покритие. Така собствено, приблизително е било и при възкръсването на българската държава през 1879 г. Поборниците са пишели с трепереща ръка някое прошение за пенсийка, докато вчерашните туркофили бързо са ставали русофили, а после според хавата - и австрофили. Тъжен и познат рефрен, където изключенията само потвърждават правилото. Такава методика винаги се е прилагала у нас. Тогава защо никога не е проработвала за доброто на отечеството? Някога Христо Ботев римуваше такива  патриоти с категорията "идиоти". Не, те не са идиоти, те са просто тарикати. За тях е валидна нашата максима от студената война - някои дрънкат оръжие, други дрънкат пари, а ние само дрънкаме!