Патриарх Максим беше монах в истинския смисъл

Димитър Попмаринов е втори мандат декан на Православния богословски факултет на Великотърновския университет. Завършил е богословие в Духовната академия през 1985 г. Докторската си дисертация е подготвил в Санкт Петербург. От март 1990 г. до есента на 1991 г. е бил началник на кабинета на патриарх Максим. Той е първият щатен преподавател в създадения през същата година Православен богословски факултет на ВТУ. Научните интереси на доц. Попмаринов са в библеистиката.

Цитат:
"Политически среди отдясно и отляво се опитваха да направят от БПЦ оръдие на своите интереси"
"Необходимо е ограмотяване в областта на вярата"
 

- Объркани ли са миряните след смъртта на патриарха? Гражданите на Велико Търново сигурно още помнят църковните баталии, разколът, битките край дверите на митрополитския дом и храм.
- Не се е случило нещо изключително, за да са объркани. Патриархът е човек като всички останали. Дошло му е времето, Бог си го прибрал и това е.
- Има ли надежда, доц. Попмаринов, всичко, което се случи с БПЦ в последните 23 години, да остане само лош спомен в нейния духовен живот?
- Не само в БПЦ, но и в народа като цяло, това ще бъде спомен за голяма духовна катастрофа, от която много трудно ще излезем.
- В един период от живота си вие бяхте твърде близо до патриарх Максим. Какъв човек беше той?
- За кратко бях при него, когато се променяше политическата обстановка в държавата. Впечатленията, които имам, са чудесни, но нямах възможност за по-дълъг период да работя с него. Категорично мога да свидетелствам, че патриарх Максим водеше чист монашески живот и притежаваше много добродетели. Той беше монах в истинския смисъл на думата. Едно от най-ярките му качества е, че никога не е отронил каквато и да било лоша дума по адрес на когото и да е. Търпеливо понасяше хулите и прощаваше слабостите на хората.
- А като духовник, като духовен наставник, като предстоятел на БПЦ, какъв беше? Казано ли е всичко най-важно за него?
- Едва ли може да се отбележи всичко най-важно, обикновено ние съдим по външните прояви. Но трябва да се има предвид, че основното, което той е вършил по отношение на клира, на епископата, е, че успя донякъде да задържи и спре разрухата, разпада, който можеше да се случи в БПЦ. Това е може би най-голямата му заслуга, особено след промените.
- От какво беше продиктуван този разпад?
- Две са основните причини: политическа и финансова. Политически среди както отдясно, така и отляво се опитваха да манипулират БПЦ и да я направят оръдие на своите интереси. Поради това, че БПЦ като институция е лесна мишена, най-слабо защитима, много хора се упражняваха и до днес се упражняват да показват силата си върху нея. Запълват своя дефицит на достойнство чрез недостойнството на хората от институцията на БПЦ. Това не е добре за обществото, за народа, за нас като хора. Не се прави разлика, както пише Николай Бердяев, между достойнството на християнството и недостойнството на християните. Финансовите интереси са ясни. Собствеността на БПЦ е особено привлекателна за разни нечисти помисли.
- А каква съдба очаква църквата след загубата на патриарха?
- Бих бил пророк, ако можех да кажа!
- Чух едно твърдение, че е хубаво, задето през последните години са се изградили толкова църкви, но би било добре, ако те се напълнят с църква. Как да тълкуваме това мнение?
- Малко претенциозно звучи, но на разбираем български език казаното е вярно - на църквата не са й нужни керемиди и тухли, а преди всичко хора в храма, хора, които се черкуват.
- Успява ли БПЦ да бъде духовен водач на българските народ?
- Съжалявам, че често употребяваме клишета, но какво значи духовен водач? Водачи има в политиката, в различни обществени структури. Църквата няма нужда от водачи. Тя има нужда от светци, има своя духовна мисия и привлича само онзи, който има интерес и нужда от нея. Думата "народ" е абстрактно понятие. Народът има различни сегменти, слоеве в обществото и църквата не би могла да претендира да му бъде водач. В църквата няма колективно спасение. Всеки гради своето спасение чрез силата на вярата си в Бога. А вярата в Бога се реализира чрез отношението на любов към другия човек. И ако за Сартр адът са другите, то за православния християнин другите трябва да са раят, т.е. в другия човек да откриваме Бога.
- Често бъркаме понятията и наричаме църква клира...
- Това е голям проблем. Той може да бъде решен, ако започнем да говорим на нормален и разбираем език за църквата, за собствената си вяра, за нашето си място в нея и обществото. Когато говорим за църквата и я отъждествяваме единствено със Светия синод, правим голяма грешка, защото църква означава целия вярващ народ - хората, които са били кръстени, които съзнателно живеят с вярата си, знаят защо влизат в храма, знаят какво правят там. А не за да запалят свещ, да измърморят нещо и да излязат с мисълта, че са си решили отношенията с Бога. Църквата не може да бъде обозначена еднозначно с клише - църквата сме и ние и трябва да носим отговорност за това, т.е. да живеем с вярата си, вярата ни да бъде осъзната, дори образована. Когато кажем: "Църквата не е направила това или онова", ние самите се изключваме от нея. Само ако имаме ясното съзнание, че сме част от нея, ще можем да носим отговорност и да имаме определени искания.
- Патриархът беше на преклонна възраст, подготви ли свой заместник, имаше ли предпочитания към някого от владиците?
- В Православната църква няма такава практика. В избора на патриарха има две страни: божествена и човешка. Под въздействието и благодатта на Светия Дх човеците избират своя предстоятел. Но Светият Дух не действа механично. Затова е важно и с какво се разполага от човешка страна, как действа човешката воля.
- Битува мнението, че изборът на духовен пастир на БПЦ винаги е бил не толкова духовно, а повече светско дело, дело на властта, управляваща в момента. Така ли е?
- Ако се проследи историческият опит, ще се види, че почти винаги е имало намеса на властта в църквата и това не е само при нас, а и в другите държави. Това се случва дори в протестантските държави на Запад. Когато говорим за отношенията църква-държава, това е пак клише, което се използва неточно. Ние имаме разделение в сферата на институциите, но ако един политик е член на църквата, той може ли да се раздели на две части - един път като вярващ, другият път като държавник. Всеки човек си има свои представи, действа съобразно своите разбирания, независимо в кой сегмент на обществото е и по един или друг начин участва и в църковния живот. Не може така формално да се разсече, да се разделят църква и държава в обществените отношения. Това разделение е на повърхността, институционално разделение. То не е същностно. Няма как да бъде такова. Затова когато става дума за отношенията между тях, това трябва да се има предвид. И в този смисъл би могло да се каже, че такава намеса под една или друга форма не може да се избегне.
- А дали има опасност вотът, който предстои, да бъде опорочен? Какви подводни камъни крие превеждането на кораба БПЦ през избор за нов патриарх?
- Всичко може да се случи, има всякакви опасности - от личностен характер, от фрагментиране на интереси в някои среди от клира и миряните. Така че е възможно да се стигне и до неприятни сцени. В историята на църквата такива неща са се случвали и това не би трябвало да е изненада. Църквата в човешките си измерения е несъвършена, както и обществото.
- Възможно ли е да бъде предпочетен митрополит от богата епархия, чуват се такива твърдения? Не смесваме ли отново личностните качества на духовника с мениджърските способности на един владика? В този смисъл може ли да се случи един удобен за времето избор, който да не е полезен за църквата и християните?
- Винаги има такава опасност и тя е толкова по-голяма, колкото по-ниско е духовното състояние на обществото ни като цяло и на църковния народ. Винаги има опасност от такава манипулация и няма точна рецепта как тя би могла да бъде избягната. Вероятността да не се случи зависи от духовния ръст и нравствената извисеност на висшия клир, на духовенството като цяло, ако имаме подготвена, добре образована и с ясно православно съзнание църковна общност.
- Как точно протича изборът в последната му фаза, това не е широко известно на миряните?
- Не съм специалист в тази област, има си устав. Формалната страна при всички случаи ще бъде спазена.
- А дали наистина ще се спази, чуват се мнения, че уставът на БПЦ може да бъде променен в края на годината...
- Може, и тогава формално всичко ще бъде  законно и правилно. Въпросът обаче е: дали зад това формално правилно се крият правилни мотиви и интереси, няма ли някаква корист? Ето, за това става дума.
- От каква църква има нужда изстрадалото и духовно отродено паство, за да влезе отново с надежда в храма?
- Мнението ми по този въпрос е обусловено от моята професионална деформация, но смятам, че това, което трябва да се направи, е просвета на всички нива. Просвета сред гражданите, сред младото поколение, въвеждане под някаква форма на религиозно образование, възраждане на църковните и енорийските училища, неделни училища за деца и възрастни - всички форми би трябвало да бъдат използвани за възраждане на църквата. Необходимо е ограмотяване в областта на вярата.
- А дали ако църквата се обърне по-сериозно към социалните си ангажименти, ако е по-близо до всекидневните грижи на енориашите, дали тогава срещата с християните няма да е по-надеждна? Помня като дете как свещениците ходеха по домовете да ръсят и благославят на големи християнски празници, а сега това става със записване...
- Това е част от добра практика в миналото, но през атеистическия тоталитарен режим почти изчезна и сега е трудно да бъде възстановена. Така мисля, макар да не съм свещеник, но баща ми, Бог да го прости, беше. Едва ли сега свещеникът може да тръгне да влиза в домовете да благославя без предупреждение. Рискува да бъде охулен и изгонен. От друга страна, трябва да сме наясно, че не трябва да се слага каруцата пред коня. Целта на църквата не е да създава социален комфорт на вярващите, да им осигурява материално благоденствие. Но ако тя в лицето на своята йерархия и вярващ народ е на необходимата духовна висота, нейната социална функция ще е изключително важна, видима. Имаме добър опит за социалната дейност на БПЦ отпреди атеистическия режим, а днес можем да видим чудесни образци в другите православни църкви.
- Твърде едностранна изглежда възможността църквата да влезе в живота на християнина, ако само той трябва да я потърси...
- Според православното учение само когато човек поиска нещо, само тогава то се получава. Бог никога не насилва някого да вярва в него. Нашият проблем като българи е, че ние не искаме, или ако искаме не искаме правилно. Православието е изградено на принципа на предлагането, а не на налагането. Ако имаш потребност, ще отидеш и потърсиш - това не става със сила и под външен натиск. Бог иска човек свободно да отвори вратата на сърцето си. Православната църква често външно е слаба и като институция, и като структура. Но нейната сила не е във външните белези, а в нейната духовна вярност. Това е проблемът ни като народ. Ако българинът иска да бъде част от тази вярност, достоен наследник на своя род, на своите предци, ще потърси църквата, ще бъде силен и сам ще намери пътя към Храма. Тогава ще бъде като тях, достоен наследник! Ако не, ще иде да се кланя на други богове и на други хора. И други ще го командват и управляват...