Първите поклонници на Милин камък

Лало Вълков Томов-Табашки, известен в родното си село Чирен и околните села като Комит Лало Табака, имал пет деца - три момчета и две момичета. Най-големият син Вачо, роден 1877 г., остава в бащиния си дом. Вторият син Христо става зет на съседното село Лиляче, а Петър със съпругата си Пеша, родители на поета Йосиф Петров, в началото на 20-те години на ХХ век се преселва на гара Криводол (сега град) и става търговец на зърнени храни. Дъщеря му Цена, родена 1879 г., се омъжва на 18 години в с. Громшин, Фердинандско, после Михайловградско, а след 1989 г. Монтанско. Другата му дъщеря Кана се омъжва в съседното село Девене. Всички с изключение на Петър често идват в родното си село на гости в бащиния си дом, при брат си Вачо, наричан бако Вачо, с когото дълго разговаряха за детските си години. Най-дълги и сърдечни са разговорите на дядо Вачо със сестра му Цена. Най-вълнуващ за мен - 11-годишно момче, беше един горещ следобед във втората половина на юни на жестоката 1944 г. Сигурно е за това, че баща ми Христо за пореден път беше арестуван преди десетина дена, а бате Петър от вечерта на 4 юни, когато войсково поделение, командвано от кап. Палтарски, от 35 пехотен Врачански полк, блокира селото, изчезна и не знаехме къде е. После разбрахме, че се е укривал във Враца, докато дойде връзка с партизанския отряд "Гаврил Генов", но е предаден от съученик от селото, арестуван и са били в една стая с баща ми във временния полицейски участък в с. Вировско.
Тогава баба Цена пристигна от с. Громшин и както винаги седнаха с дядо Вачо на петметровия езлък (балкон) на къщата плетарка и започнаха да си разказват спомени от детство и младини. Детското любопитство ме накара да седна до тях. Баба Цена ме погали по главата, прегърна ме и започна:
- Бако, помниш ли кога на долната порта спре една каруца с млад каруцар, а до него седеше една баба и ни попита тук ли живее Лало Вълков-Табака?
- Помня, как да не помня - отговори дядо Вачо. - Аз казах, че тук живее и че ни е баща. Извиках го. Говориха си нещо, бабата слезе от каруцата, влязоха в двора, а каруцата си замина за Враца.
Беше при залез слънце на 30 май 1893 г. Аз бях на 16 години, а ти на пет. Като се качиха и седнаха на езлъка, където сме и ние сега, започнаха да говорят как четата на Христо Ботев се е била преди 17 години на Милин камък. Тогава се знаеше малко за Ботев. Разбрахме, че това е майката на Христо Ботев и че иска тато Лало на другия ден да я заведе на Милин камък. Разбрахме, че тя се казва Иванка. Докато приказваха, все й течаха сълзи от очите, тя ги търкаше с кърповица, гушкаше те в полата си, милваше те по главата, а ти все пипаше и броеше копчетата на роклята и обеците на ушите й. Баба Иванка Ботева спа в собето. Сутринта на 31 май станахме от сън при изгрев слънце, измихме се и изядохме по една паница дробено млеко. След това ние с тато впрегнахме конете в каруцата и седнахме на предната дъска, а вие с баба Иванка на задната. Тя те гушна и тръгнахме за Милин камък. Когато влязохме в Дълбоката падина, баба Иванка ни каза да спрем и наберем божур. Като се изкачихме на Милин камък, дърветата и скалата мълчаха, сякаш жалеха за избитите четници. Не знам защо, но сърцето ми силно туптеше и ме побиваха тръпки по цялото тяло. Стигнахме върха. Оттам сякаш се виждаше Дунава. Положихме цветя. Баба Иванка извади от торбичката си свещи и четиримата запалихме по една. Всички мълчахме. По едно време баба Иванка се изправи и каза със сълзи на очите:
- Сякаш чувам да ечи рог от "Радецки" и да блести сабята на първата ми рожба. Сякаш виждам турската сган как идва откъм Враца и стреля с много пушки. Вечна памет на тридесетте момчета, които с кръвта си са напоили дърветата и тревата, а с костите си са споили завинаги скалите...


Иванка Ботева