Паметта побеждава смъртта

Елена Алекова

В началото на октомври два автобуса с ентусиасти от София, Варна, Стара Загора, Хасково, Пловдив, Кърджали и Бургас, главно потомци на тракийски бежанци от 1913 г. от Беломорска Тракия, пресякохме границата с Гърция в посока гр. Дедеагач (Александруполис). Но не за екскурзия в традиционния смисъл на думата. Не... Беше по-скоро пътуване в географията и историята на отечество, без реални времеви и териториални граници, но намерило обиталище в сърцето на човека.

* * *
Влязохме в Гърция през ГКПП "Капитан Петко войвода", който е на границата между Свиленград и с. Черномен (Орменио). Тук на 26.09.1371 г. се е разигравала битката между войските на султан Мурад І, предвождани от Лала Шахин, османски военачалник от гръцки произход, и християнските войски под предводителството на крал Вълкашин и деспот Углеша. Християните претърпяват жестоко поражение, нападнати изневиделица през нощта. Поражението е повратно за агресията на османците в Югоизточна Европа. То предпоставя победоносния им ход на Балканите, след него падат Пловдив, Драма, Кавала, Сяр...
Какво се случва непосредствено след битката? "...Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създаването на света не е бивал и какъвто, Христос милостиви, да не настава никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те биваха изпояждани от вълци. Денем и нощем те нападаха и разкъсваха хората. Уви! Какво прискръбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове...". Това е свидетелството на монаха Исай Серски, средновековен книжовник и преводач, в неговото предисловие към прочутите Ареопагитики на Псевдо-Дионисий Ареопагит, превода на които той завършва през същата тази злополучна 1371 г.
Какво се случва това място след близо пет века и половина - през 1913 г., по време на Балканската война и след нея? "Побеждавани след всяка своя крачка, турците напускаха полесражението, оставяйки след себе си опустошения, смърт и изгорени села. Българските войски, където и да отидеха, намираха само опожарени места, обезобразени трупове, умиращи селяни, опустошени градини и ниви и разграбени църкви...". Това са свидетелствата на чешкия кореспондент за Балканската война Владимир Сиз в книгата му "От бойните полета на България. Впечатления на военния кореспондент".

* * * 
Пресичаме гр. Фере. От Карнегиевата анкета научаваме, че на 6/19.09.2015 г. гръцката армия напуска Тракия и до идването на българската армия населението остава под властта на т.нар. "републиканска милиция", т.е. на гръцките андарти и на мюсюлманските башибозуци". Българите, изпаднали в паника, се отправят към Дедеагач. А след като гръцките войски напускат и него, башибозуците подкарват българите към Фере и Ипсала "като стадо овце". Според проф. Любомир Милетич (в книгата му "Разорението на тракийските българи през 1913 година") тези българи наброявали 18 хиляди души. В Урумджик, където бежанците нощували, им откраднали всичките пари, жените и дори малки момичета били насилвани. На другия ден четите на Димитър Маджаров и Руси Славов им се притекли на помощ и след като се справили с башибозуците и убили предводителя им, казали на населението да бяга през планината към България.
Вече сме в Балъкьой (Мелиа). Това е родното място на майката на д-р Атанас Щерев, родът на баща му д-р Димитър Щерев също е от Беломорска Тракия - от с. Голям Дервент. Именно фондация "Д-р Димитър Щерев" организира и спонсорира вече девет години тези походи под наслов "По стъпките на тракийските мъченици през есента 1913 г.". Изкачваме се на връх Свети Илия, където се белее едноименен параклис и расте паламудов дъб. Откъснахме паламудови клонки за венец. Идеята е при трите прехода, които ще извършим, да съберем клони от паламудов дъб, зеленика и пърнар за три венеца, които да поднесем на паметното честване в Маджарово само след три дни, на 3 октомври (събота). С нас са и председателите на най-големите тракийски дружества в страната - Петра Мечева (Стара Загора), Румяна Вълчева (Варна), Нонка Матова (Пловдив), Яни Янев (Кърджали) и Тодор Ангелов (Бургас). След час вече вървяхме по пътя на бежанците към Армаганската долина. В мълчание. Всеки по своему премилаше през съзнанието и сърцето си чутото, четеното, преживяното.

* * *
На другия ден Дедеагач ни посрещна окъпан от светлина, спокоен и чист. Морето, цялото, блестеше. В далечината тъмнееше остров Самотраки. Димитър Шалапатов ни разказа историята на този сравнително млад пристанищен град, чието появяване е свързано с построяването след 1870 г. на Барон Хиршовата железница. Димитър Шалапатов от Хасково, автор на забележителната книга "Българските християнски селища в Западна (Беломорска) Тракия", потомък на тракийци, прокудени от тези някогашни изконно български земи, е нашият гид. А Дедеагач е известен най-вече с прочутия си фар, съществувал много преди да се появи градът. Правим снимки и на някогашната митница на Атанас Буров, масивна жълта сграда. Разходихме се по оживените улици на града, запалихме свещ в църквата "Св. Никола", строена някога и със средства на българите, след което се насочихме към Армаганската долина.
В книгата си проф. Любомир Милетич има специална глава, онасловена "Армаганската сеч". Тази сеч е била определена от хората, с които той е разговарял, като "човешка касапница". Поседяхме на голото място, където нещастниците са седнали за почивка. Бяхме край чешмата, където са утолявали жаждата си. Димитър Шалапатов разказа как по описанията на проф. Любомир Милетич и от снимката му с Димитър Маджаров са търсели и открили заедно с д-р Атанас Щерев долината - доскоро никой не е знаел точното й местоположение. Набрахме клони от зеленика за втория венец и тръгнахме към с. Пишман. Войсковата част, безчинствала в Армаганската долина, отива на другия ден (26.09.1913 г.), в това село, убива няколко души и го запалва. Пишман е последното разрушено по онова време село и първото унищожено докрай и невъзстановено до днес. След погрома тук не се връща никой.

* * *
След около двучасов преход стигаме до с. Пишман. Минаваме край гробището, което все още е запазено, макар и обрасло с дървета и храсталаци. Запазено вероятно поради факта, че тук повече никога не се възражда животът. Всред тревата откриваме зидове и основи на някогашни къщи, по-нататък - на църквата. Част от камбанарията също е запазена. Стърчи, порутена и самотна, напомняйки за някогашния живот на някогашните българи. Някой запали свещици и се помъчи да ги задържи горящи, въпреки силния вятър, закрепявайки ги в пукнатините. Запазил се е непокътнат и старият мост над реката, която някога е течала тук пълноводна, а сега -  пресъхнала, със смешното някак име Милашка. Само гробището е запазено и - като гробището - старият мост, строен някога, за да свързва два бряга, може би - два свята. Кой знае... В от землището на с. Пишман събрахме клони от пърнар за третия венец. През баирите се насочихме, вече в автобусите, към Ивайловград - по път, по който според Димитър Шалапатов минават повече български автобуси, отколкото гръцки. Не, няма да загине паметта за това заличено село, докато на тоя свят има поне един жив тракиец!

* * *
От Ивайловград на другия ден се отправяме към Черничино. По пътя от Черничино до Маджарово бежанците били колени най-безпощадно. Нападали ги отвсякъде. Месеци след смъртта им над планината се носел мирисът на смърт. А кости можело да се намерят дори след 30 години. Вървим по пътя на страдалците мълчаливо. Всеки в своите мисли. В своето скръбно съпричастие. Думите се губят, оставяйки място на сълзите. Впрочем плачели са тогава и войниците, и четниците, и войводите...
Според проф. Любомир Милетич случилото се по кървавия път на българските бежанци по това "надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане".

* * *
След няколкочасов преход пристигнахме в Маджарово. Паметното честване пред мемориала е започнало. Развели българския трибагреник и тракийските знамена, с песента за Капитан Петко Войвода на уста, поднесохме венците от паламудов дъб, зеленика и пърнар пред мемориала и се поклонихме пред кроткото мъченичество на тези хора, курбан на времето, жертва на безмилостни исторически обстоятелства и по същество на най-обикновена, всъщност - необикновена, човешка жестокост, необяснима и непоправима.
Но... въпреки всичко паметта побеждава смъртта. Паметта е по-силна. От уста на уста, от сърце на сърце, тя намира мостове от миналото към бъдещето. И няма да си тръгне дори със смъртта на последния тракиец, на последния българин. Защото е вградена в българското време. И в българската земя. Завинаги.


Прочутият фар на Дедеагач