Паметници и алтернативи

Опредметяването на историческото битие е една от най-запазените традиции от античността. За разлика от писмените свидетелства паметниците обикновено символизират триумфи, страдания и най-вече величие. Още от римляните е останала склонност към пищен гигантизъм, който с преувеличенията си често не отговаря на извършеното, но е и предизвикателство към естетическия вкус. Не, като последвали и изкуствени свидетелства поне за мен паметниците невинаги са най-възвишени послания от миналото. Когато една историческа личност или събитие придобива космополитно значение, нейното вграждане в камък може да не е свързано с конкретна историческа топография. Ние имаме паметник на Левски в Аржентина и Вашингтон именно поради такива основания.
Отношението към паметниците обаче винаги е било индикация за цивилизованост. Защото те не само прославят. Те са своеобразно предупреждение. Към късогледство и раболепие. В последното си предназначение те са стойностни и за онези, които не одобряват прославянето.
Свадливите препирни около паметника на Съветската армия отново напомниха колко незряло, колко барикадно е нашето възприемане и историческо мислене. Няма съмнение, че навлизането на тази армия доведе до установяването на една система, която рухна с комично безсилие. Но в светлината на тогавашния ни хал имаше и други алтернативи. Едва ли през есента на 1944 г. щяхме да се разминем без чужда армия. Заедно с бомбите, които хвърляха над главите ни, атлантическата демокрация ни пращаше радиопризиви "Свалете престъпната си правителствена клика" и "Освободете окупираните територии". Затова и радиоприемниците бяха запечатвани с восък. Та ако България, с оглед на плановете за инвазия на Балканите, бе посетена от друга армия, може би у нас щеше да се установи някакъв квази демократичен ред. Но част от нашата територия щеше да хвръкне както винаги дотогава при подобни обстоятелства. А виждаме, че режими рухват, но загубата на територии, да не говорим за придобиването на нови, остава безвъзвратно. Можеше да предполагаме и очакваме, че атлантическите съюзници ще ощетят съюзниците си Югославия и Гърция и ще възнаградят противника си България. В това съпоставяне кое е по-малкото зло?
Но има и нещо друго. Може Европа и да се е прекланяла пред нашия боен меч. Но нашият имидж на поведение, винаги вървящо с временните силни и временните победители, остава неизменен. Каква е тази "окупация", при която никой не си помръдва пръстта, без да споменаваме овациите и цветята? Каква е тази наша невоювала армия, която също не се помръдва и сега се чудат къде да открият онзи, който е отправил изстрел към "окупаторите"? Ще кажете, че е било безсмислено. Но в началото на войната гърците, сърбите и поляците също знаеха, че е безсмислено, че са обречени, но се биха, и то храбро, срещу откровените окупатори. Така че паметник на армия, спряла нацисткия поход в Европа и променила хода на цялата война, не е най-големият ни грях и провинение. Когато не си сторил нищо, поне отправи почет към онези, които са го направили. Нека поне този път да не бъдем "по-католици от папата". Дано да дойде време за безспорни паметници от нашето съвремие.