23 Юли 2019вторник03:47 ч.

Пак убиха Георги Марков

/ брой: 50

автор:Христо Георгиев

visibility 1787

Няма равна на тази дивотия. Да превъзнасяш един белетрист и да го изкарваш едва ли не гений, но дори да не споменаваш заглавия от прозата му, а да се аргументираш с целенасочено подбрани откъслечни фрази от... радиожурналистиката му. Става дума, разбира се, за страдалеца и след смъртта му Георги Марков. Не направи изключение и последното предаване на История бг. В гроба ще се обърне самият Джери, ако и на оня свят се гледа БНТ. 

Този антикомунистически сериал вече стана доста досаден. А в него и този път участваха все учени, та учени глави. Ако  поне щипка доблест бяха прибавили в многословната си манджа, тя щеше да се ядва. Но не би. И им съчувствам. Как да споменеш негови романи и пиеси, като още заглавията им намекват какви са възгледите на писателя; как да съобщиш, че е сътворил пиеса с красноречивото заглавие  "Комунисти", например? Да не говорим пък за направо сталинистките му възгледи в някои от книгите му. Говориш и пишеш ли за това - изхвърчаш от яслата.  

Бастисаха и факта, че той е неоспорим, дори краен, антифашист. Както и острата му критика за капитализма и цензурата на Запад. Изтръгнаха жилото у Марков - свободния му дух, превръщайки го единствено в антикомунист и враг на комунистическия идеал, какъвто той категорично не е, напротив! Никому ли не хрумва, че Марков може да критикува недъзите на социализма от крайно леви позиции? Заличиха бунтаря, опълчващ се срещу безобразията на всяка власт и на всеки режим. Защо? Ами, защото аналогиите в творбите му на предишните извращения с днешното време са фрапиращи. Защото сега живеем във върл комунизъм, ако го разбираме като диктат на една самозабравила се върхушка. Заговориха дори за "проекта Марков" и го превърнаха в урок по конюнктурност. Този "проект" е една от най-големите политически, културни и литературни фалшификации след 1989 г. И в училище ще започнат да изучават не прозата му, а репортажите му! 

За да видите един по-различен Георги Марков, днес ви предлагаме спомени на Валентин Караманчев, частички от романи на Марков и от пиесата му "Комунисти", както и редове от писмото му до Димитър Бочев, които красноречиво говорят защо днес екзекутират многострадалния български писател Георги Марков за пореден път. А за любителите на конспиративните теории - и защо е убит тогава.

Из мемоарите на Валентин Караманчев "Патила и страдалчества на книги и люде", изд. "Синева", 2016 г.

По номенклатурни съображения ЦК на комсомола реши от зам. главен редактор на в. "Народна младеж" да оглавя комсомолското издателство, едно от най-големите в страната и единственото специализирано за детска и младежка литература.

В издателството тогава работеха към 80 души и аз бях всред най-младите. Първите дни бързах да се срещна с колегите, с които не се знаехме. Обиколих редакциите и отделите. Този, на когото дълго не видях очите, беше завеждащият редакцията за фантастика и приключенска литература писателят Георги Марков. Бях му чел прозата. Познавах го по книгите му.

В колектива на издателството не беше център на внимание, какъвто се налагаше вън от него, сред пишещите, театралите и софийската бохема. Самочувствието му в колектива имаше нормален ръст всред мнозината, които той не се опитваше да гледа отгоре надолу. Всред лидерите на издателство "Народна младеж" бяха Добри Жотев и Давид Овадия, Емил Манов и Емилиян Станев, Атанас Далчев и старият критик и литератор Георги Константинов... Изглежда Георги Марков прецени, че е време да се запознаем. Нахълта при мене един следобед с цяла компания от генерали и шефове в МВР... Взе да ми ги води по два-три пъти седмично на кафе, без да ме предупреждава. Тартор на тази компания беше генерал Господин Гочев, бивш началник на Първо главно управление на Държавна сигурност, а във времето, за което говоря, зам. зав. военен отдел на ЦК. Беше интелигентен човек с писателски амбиции. Пишеше вече книгата си "Бюро д-р Делиус" за шефа на германското разузнаване в България по време на Втората световна война...

Другият от кафе-компанията беше землякът ми генерал-лейтенант Григор Марков, по това време началник на Второ главно управление на ДС. Знаех го като любимеца на Неврокопска околия, партизанин, командир на неврокопския отряд, красавец, първенец на гимназията...

След тези генералски срещи се отприщи служебното ни общуване с Георги Марков. Не се и опитах даже да го вкарам в непривичен за него ред. Иначе той си вършеше сносно задълженията като завеждащ редакцията. Не се свърташе в издателството, понякога взимаше ръкописи за вкъщи, колегите му се шегуваха, че е назначен за надомна работа...

Преди да започнат снимките на сериала "На всеки километър", Костадин Кюлюмов поведе авторската компания - Георги Марков, Свобода Бъчварова и Евгени Константинов - към нашия край, в райския кът на южния Пирин - Папаз-чаир...

Там скицираха идеята за цялата поредица, нахвърлиха основните сюжети и авторски си поделиха епизодите. Веднъж пътьом се отбих при тях. Сварих ги на "тиферич" пред една тава с печена телешка глава в шкембе. Георги Марков, доайен на компанията, вдигна "пророческа" наздравица: да пием за успеха на сериала, който започва от една телешка глава в шкембе, за да завладее зрителите от Крива ряка чак до края на света...

Днес, след толкова години, не мога да се начудя на онези, които в гибелта на Георги Марков надушиха поприще и келепир. Въобще не надникнаха в големите му и талантливи творби, като "Мъже", "Жените на Варшава", "Да се провреш под дъгата" и други. Те останаха в сянката на задочните му репортажи...

Пишеше репортажите и есетата си, когато беше широко около врата му, а не с примка на шията. Какво е било в душата и сърцето му, сам знае, и Господ също. Ако съдя по единствените негови катарзисни откровения от писмото му до Димитър Бочев, било е ад. Ад като в накладена и зазидана варница, в която камъкът се пука и напесъчава.

Радиовълни пренасяха словото на Георги Марков към родината му, често пъти заглушавано, трудно уловимо от транзисторчета, боязливо слушано. Надпреварваше се с фелдфебелските изстъпления на Ботуш Каишев от Димитър Инкьов...

Един ден Георги ме уведоми, че се налагало в работно време да отсъства от издателството, но ще си върши задълженията в други часове. Обясни ми, че със съдействието на Голямото началство му дали възможност да чете секретни материали, защото се готвел да пише роман "Комунисти". Даже ми се похвали, че ще прелисти засекретеното дело по процеса срещу Централния комитет - Антон Иванов, Цвятко Радойнов, Никола Вапцаров, Антон Попов и другите.

Полюбопитствах пред Кюлюмов, който ми сподели, че на Георги е предоставена отделна стая, в която друг не може да влиза и там му носят секретните материали. Чете сам и от време на време се отбивал при Кюлюмов да пият кафе...

В нашата книжнина "Задочни репортажи" заемат особено място - оспорвани, неоспорвани, но незаобиколими, без аналог и без епигони. Те са неопределени като жанр, хроника и летопис, публицистични записки и автобиография на автора. Един Петър Увалиев не ги признава за художествена литература. Стефан Цанев отбелязва, че каквито и да са репортажите, те все пак са журналистика. Любомир Левчев в ново време твърди, че те са голямата книга, която Георги Марков е трябвало да напише. Те са били мисията на живота му...

И двете крайности са далече от истината. В лицето на младия и талантлив Георги Марков Тодор Живков е видял твореца, когото трябва да спечели и насочи към антифашистката тема. Водел го е в мирно време по охраняваните "партизански" пътеки, канил го е на задушевни срещи със словоохотливи ветерани, четял е ръкописите на автора. Беседвали са по тях. Насърчавал го е...

За мене и до днес е загадка общуването  между Тодор Живков и Георги Марков. За тази тясна връзка в "Задочни репортажи" има редове, които и днес шашват читателя. Но тази лъжица не е за всякоя уста. Не е и за моята...

В края на шестгодишното ми пребиваване в издателство "Народна младеж" Георги Марков ми заяви, че се налага да замине за чужбина по негова си важна работа. По тогавашните правила в 7-8 страничния формуляр трябваше и аз да се подпиша в едно каре, с което се искаше мнението на административния  ръководител. Отговорих  му, че няма да подпиша, докато не приключи всичко в редакцията, защото не можем да го чакаме, докато се върне...

- Имаш работа за един ден. Седни, прехвърли ги, подпиши пътните листове и ги пратете в печатницата. Друго не се иска от тебе.

- Не мога сега, аз съм толкова притеснен, бързам и трябва утре-другиден да замина...

И аз се заинатих и не му подписах. И следобед ми звънна не друг, а самият Ангел Солаков, министърът на Комитета за държавна сигурност...

- Защо усложняваш работата с Георги Марков, с такъв голям писател?

Какво ли не се изписа по случая Георги Марков. Смъртта му продължава да бъде загадка. Проучиха секретни архиви. Извършиха се разследвания от кои ли не тайни служби. Изказаха се като последна инстанция адепти на разните версии. Проведе се съдебно дирене за унищожаването на досието на Георги Марков. Няколко автора обсебиха трагедията. Превърнаха  я в несекваща капешка на хонорари. Обърнаха с острието надолу българския чадър като пангар за събиране на парса. Всезнаещите тайни служби мълчат. От време на време подхвърлят някой грош върху пангара, за да не изфирясва дъхът на българската следа, та да се откажат преследващите я с изплезени езици...

Срещу тези, които изкарват Георги Марков вербуван от нашата Държавна сигурност, вярвам на Костадин Кюлюмов, заместник-началник на Шесто управление и негов сърдечен приятел и съавтор. На процеса срещу отговорните генерали за унищожаването на досието на Георги Марков той беше свидетел. На въпроса на съдията дали Георги Марков е бил агент на Държавна сигурност, Константин Кюлюмов беше заявил: - Не е бил, не е имало потребност да бъде. Не се е крил, не е двуличничил. Споделял е с мене всичко, което го е вълнувало и дразнело. Чувствал съм го като единомишленик. Ние бяхме с него такива приятели, че можех всичко да му споделя и да му поискам, и той всичко да ми сподели и ми поиска. Той беше един от нас...

...Свобода (Бъчварова) с повод или без повод ме посещаваше в Комитета по печата. Беше през зимата на 1977 година. Току-що се бе върнала от командировка в Италия... Побъбрихме за туй за онуй и на тръгване предложи да я изпратя до трамвая... Тръгнахме по улица "Васил Коларов", но тя настоя да седнем за кратко в градинката. Седнахме. "Гроб ли си?" - попита ме тя. "Когато се налага, гроб съм."

- Бях в Болоня. Обадих се по телефона на Георги Марков. Той ме помоли да се срещнем. Уговорихме се, когато си тръгна за България с влака, да се видим на гарата във Венеция. Той дойде от Германия. Цели три часа разговаряхме необезпокоявани в едно кафене, без да се озъртаме и ослушваме. Срещу мен беше един объркан и сломен човек, отчаян, безпътен, разочарован от света, в който е попаднал по своя воля и вина. Изгнаник... Слушах го и не вярвах на ушите си. Не бях чувала толкова горчиви думи, толкова смразяващи признания за света, който той беше предпочел. 

Из романа "Покривът", Георги Марков, изд. "Сиела", 2007 г.

Донков видя паниката в двора, видя, че гледат нагоре, към покрива на гимназията, сам проследи погледите им, озверен, настръхнал до край. Избърса с лакет лицето си.

Върху покрива се вееше малко червено знаме.

Ярък, неоспорим цвят, запален там от неизвестна ръка, спасителен и чудотворен. Пламтеше като истинско знаме, като символ на приближаваща, неудържима сила.

Донков погледа, погледа и се усмихна...

Това знаме стоеше над главата му и в оня най-тържествен и велик момент, когато вратите на затвора рухнаха, за да се върне свободата към затворниците и животът към смъртниците. Донков не беше забравил нищо. Излезе от затвора, отиде в своя град и още същата вечер застреля директора. Изведе го навън, в ливадите, докара го до запустял, изоставен кладенец и го попита:

- Защо не ме плюеш сега?

Оня трепереше, опита се да целуне нозете му, говореше за заблужденията си, но и тогава Донков усещаше как лигите се стичат по тялото му, попиват в кръвта му, в сърцето му и натисна спусъка. После го бутна с крак и се заслуша как премятащото се тяло тупна в дълбочината на запустелия кладенец. И докато се премяташе, той си мислеше, че кладенецът трябва да се напълни догоре без никаква пощада, както ония не бяха щадили, и че разстрелът е най-малкото отмъщение.

Из пиесата "Комунисти", Георги Марков (1969) документална пиеса, Anapest.Org 

...Сцената се осветява. Втори комунист с верига и белезници е изправен срещу публиката.

ВТОРИ КОМУНИСТ: Дължа да заявя, че съвсем не считам войната изгубена за СССР, както предполага прокурорът, а напротив смятам, че победата на социализма и комунизма над капитализма е неминуема. Смятам, че СССР далеч не е военно сломен, че неговата победа ще спаси България от окупация и от неминуемо утрешно политическо и стопанско поробване, така както навремето Русия спаси България от турско иго. Смятам съюзяването в настоящето и в миналото с германските империалисти за най-голямо провинение на Династията към жизнените интереси на българския народ...

Прокурорът премълчава фактите, че симпатиите на народа на България в тази война са на страната на Освободителката ни Русия, че съучастието на България в това най-подло нападение в историята против СССР, крепостта на мира, науката, изкуствата, религиозната свобода, прогреса и демокрацията е черно петно за България...

В обвинителния акт не се споменава, че съм работил на пристанището в Русе, че съм бил очевидец на жалкото издойване на българското стопанство от страна на

германските окупационни власти, извличат се с гемия милиони килограми храни, олио, плодов пулп, тютюни...

Затова реших да стана доброволец на Сталин, разумен, не фанатизиран, както се изразява блюстителят на закона, господин прокурорът. Ведно с главата си

поднасям на съда и обществото следната заключителна дума:

Империалистическите войни са позор на човечеството! Край на тях! Мир на хижите, мир на палатите! Смърт на капитализма! Смърт на експлоататорите от човек на човека! По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене!

ВТОРИ ЧЕТЕЦ: Смърт чрез обесване!

Из писмо на Георги Марков до Димитър Бочев

"Лит. форум", бр. 1 (183), 5-11.01.1994 г.

18-22.02.1977 г.

Лондон

Драги Митко,

...От много отдавна вече не вярвам в "свобода на словото", която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в "независимия" вестник ТАЙМС или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в "Работническо дело", трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите - едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите.

...Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти, всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България - пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.

За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите - източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) много по-силен.

Знам, че въпросът ти е естествено А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?

Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост - ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били - луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата. ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. ...Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.

Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че... цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).

Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт. И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.

Трагично, ние не можем без един компромис. Този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.

Най сърдечно твой 

Жоро 

Нагласиха Гешев за мястото на Цацаров

автор:Дума

visibility 125

/ брой: 139

Само трима директори в ДФ "Земеделие" са на работа

автор:Дума

visibility 81

/ брой: 139

Иванчева и Петрова се оплакаха от теч на данни

автор:Дума

visibility 135

/ брой: 139

И зам.-областната на Велико Търново в далавери с имоти

автор:Дума

visibility 93

/ брой: 139

Частни фирми ще регистрират автомобили

автор:Дума

visibility 112

/ брой: 139

С 19 ст. на килограм поскъпна свинското за седмица

автор:Дума

visibility 79

/ брой: 139

Собственикът на Хоуммакс купува ХИТ

автор:Дума

visibility 78

/ брой: 139

Украинците гласуваха за нова политика

автор:Дума

visibility 99

/ брой: 139

ЕС подготвя помощ за Ирландия заради Брекзит

автор:Дума

visibility 57

/ брой: 139

Почина генералният директор на МААЕ

автор:Дума

visibility 79

/ брой: 139

Кратки новини

автор:Дума

visibility 64

/ брой: 139

Размина им се на руснаците

автор:Денчо Владимиров

visibility 159

/ брой: 139

Глоба и за ползване на слънчевите лъчи!

автор:Дума

visibility 112

/ брой: 139

Не може в България да се възражда фашизмът!

автор:Дума

visibility 109

/ брой: 139

Денят на Овчаря

visibility 64

/ брой: 139

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ