Отричан и премълчаван, не може да бъде забравен

Борис Сарафов е роден на 12 юли 1872 г. в село Либяхово, Неврокопско (дн. Илинден, Гоцеделчевско) в семейството на възрожденски деец и учител. След като завършил Солунската мъжка гимназия през септември 1890 г., постъпил във Военното училище в София. Кариерата си в армията започнал в 15-и Ломски полк в Белоградчик, а от май 1894 г. служи в 1-ви Софийски полк. Тогава чичо му Коста Сарафов - мирови съдия, го среща с Трайко Китанчев (1858-1895), който председателствал през март 1895 г. Първия конгрес на македонските дружества и бил избран за председател на Македонския комитет (по-късно Върховен македоно-одрински комитет, ВМОК). Така били обединени в една обща организация съществуващите в Княжеството и вън от него македонски емигрантски дружества и братства.
В спомените си Сарафов пише: "Бяхме говорили с Китанчева, че трябва да дадем знак на живот през идещата пролет с някое движение, за да предизвикаме намесата на силите, та да се приложи в Македония 23-и член на Берлинския договор... Денем отивах в казармата, а вечер обучавах четниците в кръчмата-хан "Нов свят" (на ул. "Пиротска")".
Борис Сарафов се появява на историческата сцена на освободителното движение на Македония и Одринско като войвода на чета от 40 души, които бродят цял месец из Пирин планина и Рила "не по харамлък, а за народна работа". Най-значителната проява на четата е превземането на Мелник на 12 юли. Отпуската на другарите му свършила и те се завърнали в казармата.
През септември 1895 г. с 200 франка помощ от Македонския комитет Сарафов постъпил като волнослушател в Петербургската академия на Генералния щаб на Русия ("по поръка на дяда Климента"). Трябвало да приеме руско поданство и да бъде зачислен в някой руски полк, но той не свалил българската офицерска униформа и след 4 месеца напуснал академията.
Дейците и привържениците на ВМОК започват да се наричат върховисти, за разлика от дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, ВМОРО, назовавани вътрешни, означавани още като централисти. Вътрешната организация била основана по инициатива на Дамян Груев на 23 октомври 1893 г. в Солун, където е учреден първият революционен комитет. Върховният комитет претендирал да играе ръководна роля в освободителното движение - той да определя времето и характера на въстанието, което подготвяла Вътрешната организация. През 1899 г. Сарафов бил избран за председател на Върховния комитет със съдействието на задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров. Година и половина между двете организации съществували най-добри отношения, съвместно събирали средства и оръжие. Но от лятото на 1901 г. разногласията помежду им се изострят, започва открита борба между привържениците на ген. Ив. Цончев, през септември 1902 г. било провокирано т. нар. Горноджумайско въстание, с цел намеса на Великите сили. Разединени се оказват и ръководителите на ВМОРО. Eдните говорят, че е време за въстание, другите, че е още рано. Мястото не ни позволява да пишем как се е стигнало до Солунското решение от началото на януари 1903 г. за вдигане на "повсеместно и стратегическо въстание".
След като е разговарял с Гоце Делчев и Иван Гарванов, още през януари Борис Сарафов влязъл с чета в Македония. "На 1 юли над село Буф (Леринско), отгоре в корията, като поговорихме аз и (Дамян) Груев по въпроса за датата на въстанието, решихме ние двамата въстанието да се дигне на 20 юли. Това решение веднага го съобщихме на Петър Ацев в Битоля да го съобщи в София и Солун" - пише в спомените си членът на Главния щаб на Битолския революционен окръг.
За развоя на Илинденско-Преображенското въстанието и трагичния му край знаем достатъчно. По-малко известни са събитията до Балканската война от 1912-1913 г., които са се случили във ВМОРО. Още по-малко знаем за съдбата на някои от ръководните дейци на организацията. Борис Сарафов бил два пъти осъждан на смърт "за вредата, нанесена на освободителното дело след въстанието" от битолчани и от сярчани. Убит е в дома му заедно с Иван Гарванов от Тодор Паница на 28 ноември 1907 г. в София.
Обвиняван, отричан и премълчаван през ХХ век, Борис Сарафов е политическа фигура в българската история, която не бива повече да бъде забравена!