Отдадени на България и на свободата

Емилия Лазарова


В чест на 75-годишнината от дебаркирането на подводничарите-антифашисти на брега на Камчия, на 19 септември в СОК "Камчия" по инициатива на Фондация "Устойчиво развитие на България" ще се състои тържествено честване на събитието с участието на потомци на подводничарите, директора на РКИЦ, представители на посолството на Русия, общественици, военни.

Преди 75 години през август 1941 г. на брега на Черно море недалеч от устието на р. Камчия, в района на днешния уникален комплекс "Камчия", от съветски военни подводници дебаркират две групи български подводничари-антифашисти, които се включват във въоръжената антифашистка борба. В навечерието на честванията на 70-годишнината от Победата над фашизма на 9 май 2015 г. мастит български историк заяви пред БНТ: "В България антифашистка съпротива няма. Какви са тези подводничари и парашутисти!" Тази историческа теза не може да бъде наложена на огромната част от българите, както не може да бъде изтрита генетичната памет за зверствата и ужасите на фашизма, подхранвана от съвременните изстъпления и прояви на неофашизма у нас и близо до нас. 
Вероломното нападение на хитлерова Германия над СССР обръща историята и милиони съдби, поставя пред изпитание не само съветската страна, но и цялото човечество. Два дни след нападението на Хитлер над Съветския съюз ръководството на Коминтерна, Георги Димитров и представителите на задграничното ръководство на БКП започват подготовка по изпращането на няколко десетки

българи политемигранти

в България в помощ на антифашистката борба. Под ръководството на Станке Димитров, ген. Иван Винаров и Цвятко Радойнов се сформира група. За неин ръководител е определен полковникът от Съветската армия Цвятко Радойнов (Андрей Константинович Радионов). Списъкът първоначално съдържа около стотина човека (цялата политемиграция тогава наброява около 500 човека, пръснати в пределите на СССР).
Групите са наречени от антифашистката история "подводничари" и "парашутисти" с общ ръководител полк. Цвятко Радойнов. Първоначално никой не е смятал да ги дели според начина, по който ще достигнат до родната земя. От страна на българското задгранично ръководство на антифашистката съпротива предложението към съветските власти е групата да достигне до България по море. Не се предпочита хвърлянето с парашути в малка страна като България, покрита с гъста мрежа от полиция, жандармерия и армия.
Кои са тези българи, които тръгват с ясна, рискова и отговорна задача. На първо място мнозина от тях са активни дейци и ръководители още от тесносоциалистичекия период, участници в Септемврийското въстание или в последвалата борба с режимите в страната, съдени по антидемократичния и антиконституционен ЗЗД, хора с

 респектиращи биографии

и принос в революционните борби на България и в международното движение - първата драматична схватка с фашизма в Испания.
Командването на Съветския черноморски флот начело с адмирал Ф.С.Октябрский решава първият и най-труден десант на българските патриоти да се извърши с подводната лодка "Щука-211" с командир Александър Девятко. В средата на м. юли 1941 г. от съветските власти и българското Задгранично бюро е изпратен служещият в Съветския речен флот българин Иван Денев Изворски да проучи българското черноморско крайбрежие. За място на десанта е определена считаната за най-безопасна зона - районът на устието на река Камчия.        
Следобед на 5 август 13 души българи и един чех получават нареждане да се приготвят за отпътуване. Групата е в състав Цвятко Радойнов, Съби Димитров, Симеон Славов, Тодор Гърланов, Ангел Ников, Антон Бекяров, Костадин Лагадинов, Димитър Димитров, Трифон Георгиев, д-р Иван Маринов, Кирил Видински, Васил Цаков, Иван Изатовски и Йосиф Байер. Ръководени от полк. Цвятко Радойнов, те се качват в подводницата "Щука-211" с командир капитан-лейтенант Александър Девятко. Имената,

маршрутът и целта

на десантниците са пълна тайна за екипажа. На 11 август около 21.30 ч. подводницата доближава брега, десантниците напускат подводницата с гумени лодки. Десантът, осъществен от "Щ-211", е един от последните бойни рейсове на подводницата. На 13 ноември 1941 г. тя попада на мина край брега на Варна и потъва. Целият екипаж загива.
За българските патриоти опасностите започват, когато стъпват на родна земя. По думите на Тодор Гърланов, първите две лодки, в които са шестима - той, С. Димитров, К. Лагадинов, Симеон Славов, Антон Бекяров и Ангел Ников, се установяват на българския бряг на 200 м южно от устието на река Камчия. Останалите три лодки (с 8 човека) акостират между устието на р.Камчия и с. Шкорпиловци. Трима от подводничарите се отправят за своите родни места - К. Видински и д-р Ив. Маринов тръгват заедно за Шуменско, Димитър Илиев - за Бургас. С Цвятко Радойнов остават четирима - Трифон Георгиев, Васил Цаков, Иван Изатовски и чехът-радист Йосиф Байер. Те се установяват на лагер в дерето "Пещеника", където разполагат радиостанцията. Около 20 дни са там.
Цвятко Радойнов остава в района на устието на р. Камчия, за да се свърже със Севастопол, да изчака втората група подводничари и да се срещне с Аврам Стоянов. Човек от Шкорпиловци случайно се среща с Цвятко Радойнов и му съобщава, че полицията е открила заровените надуваеми лодки и е добре да бягат далеч. Тогава те се установяват на "Марин тепе", където основават втори лагер. По време на връзката със Севастопол Цвятко Радойнов успява да уведоми институциите, ангажирани с изпращането на втората подводница, че условията в България са

изключително трудни

и че препоръчва да бъдат изпратени по-малко хора.
Междувременно след дългия престой привършват хранителните запаси, лагерниците са принудени да достигат до селата в търсене на храна. Връзки няма, няма и вести от групата на Съби Димитров. В уречения ден на пристигането на втората подводница Цвятко Радойнов и Иван Изатовски не успяват да я посрещнат и да се свържат с новопристигналите другари.
Сутринта на 2 септември лагерът, в който са Цвятко Радойнов и Иван Изатовски, е обкръжен от полицията. Изатовски е тежко ранен и заловен, а Радойнов успява да се измъкне. След няколко дни достига до родното си село Крън, Казанлъшко, където се укрива в дома на своята племенница. По-късно успява да се свърже със Сливен, а на 15 септември 1941 г. се среща с Аврам Стоянов, пристигнал с втората подводница. Същевременно фашистката власт, информирана за пристигането на политемигрантите, предприема извънредни мерки за тяхното залавяне и обезвреждане.
Втората група десантници пристига с по-малката подводница "С-32" с командир Стефан Павленко и помощник-командир Александър Йосифович Билинский. Те тръгват на 25 август около 22 часа, също от района на Севастополското пристанище. В състава на групата са 9 човека начело с Марко Станков, Аврам Стоянов, Георги Гърбачев, Делчо Наплатанов, Борис Томчев, Иван Щерев, Васил Додев, Стефан Пашев, Георги Антонов - Ликин (Дед) - от тях четирима са интербригадисти, а Аврам Стоянов е изтъкнат функционер, профсъюзен водач, депутат в Народното събрание (1929-1931 г.) На 27 август подводницата достига определения район. Едно денонощие екипажът и пътниците наблюдават брега. На 28 август късно вечерта

подводницата изплава

и се приближава до брега на 300-350 м. "С-32" извършва след това 13 бойни похода в Черно море. Последният й боен рейс е през юли 1942 г., когато с целия си екипаж остава завинаги на дъното на Черно море.
От групата на подводничарите, от дебаркиралите 23 български герои до победата и след това остават живи и самоотвержено продължават мисията си Кирил Видински, д-р Иван Маринов, Тодор Гърланов, Костадин Лагадинов.
От 5 август до 5 октомври 1941 г. общо 56 българи-антифашисти (парашутисти и подводничари) са прехвърлени от СССР в родината. Самолетите с петте групи парашутисти излизат от авиобазите в Симферопол, прелитат над Черно море и са спускани на българска територия на предварително набелязаните места. Тежка е участта на парашутистите-антифашисти. Съдбата на повечето от тях е драматична.
През пролетта на 1942 г. полицията и държавната власт предприемат жестоки мерки за залавяне на организаторите на антифашистката съпротива в България и на първо място пристигналите от СССР. Арестувани са около 100 видни дейци на БКП. Сред тях са 27 участници в групите на подводничарите и парашутистите, между които са Цвятко Радойнов и малолетният парашутист Лъчезар Аврамов. Властите решават да организират два процеса. Единият е на "парашутистите и подводничарите". Делото се гледа от 9 юни 1942 г. от Софийския военнополеви съд. На 26 юни съдът

 издава смъртни присъди

и още същия ден те са изпълнени на стрелбището на Школата на запасните офицери в София (днес "Гарнизонното стрелбище"). Осъдени на смърт и разстреляни са 26 човека. Лъчезар Аврамов получава доживотна присъда поради непълнолетие. 
Трудна, драматична, трагична е историята и съдбата на българските подводничари и на двете подводници и екипажите им, с които е осъществено дебаркирането. Днес се прекланяме пред героите, завърнали се в най-трудния и отговорен етап на антифашистката борба, отдадени на България без страх от смъртта, ръководени единствено от високите идеали и цели, на които от десетилетия са се посветили. Тяхната мисия не би била възможна без искрената подкрепа и помощ на съветската държава, на командирите и екипажите на двете подводници "Щ-211" и "С-32", които също загиват в изпълнение на своя воински и патриотичен дълг - борбата с фашизма и германския агресор. Тези драматични събития и трагични човешки съдби са част от жестоката схватка в годините на Втората световна война и Великата отечествена война на съветските народи, от историята на България и Русия, на българския и руския народ.


Паметна плоча на загиналите подводничари-антифашисти, дебаркирали край устието на р. Камчия през 1941 г.