Отчаянието да отстъпи пред волята за градеж и развитие

Д-р Чавдар Стоянов

Предизборната кампания за парламентарния вот на 5 октомври започна. След предсказанията на врачки и гадатели за магическата сила на числата, определени с жребий като пореден номер за всяка партия или коалиция в бюлетината, идва ред и за началото на сериозни политически заявки, пряко засягащи близкото бъдеще и управлението на България.
Макар и да звучи шаблонно, тази кампания се отличава качествено от всички предходни. Избирателят е уморен. Недоверието е достигнало критична доза. Съмненията очевидно преобладават над очакванията и трябва да се признае ясно и откровено, че основанията за това са многобройни. Политическата криза, гражданските протести от периода преди изборите от май 2013 г., трудно съставеното и работило под натиск правителство на Орешарски показаха, че политическият ден на България се е променил до неузнаваемост, а в обществото се е натрупало напрежение. Преходът не доведе до социална справедливост и не донесе благоденствие за големи групи от българските граждани. Усилиха се корупционните практики, в много сектори се шири безпътица, хаос, засилваща се нестабилност.
Грешките на политическата класа бяха системни и подкопаха вярата в способностите на управлението да реши проблемите на най-уязвимите в социален аспект български граждани и породиха перманентна кризисна обстановка, чийто край не се вижда. Няма политически субект, който самостоятелно да изведе държавата от тресавището на нестабилността. Псевдоексперти дълго плашеха с думата коалиция, но дори най-смелите отрицатели на коалиционното управление вече признават, че то е единствено възможно, необходимо и ефективно в настоящия момент.
Но ако съществува истинска опасност в навечерието на вота, тя е от масова апатия сред избирателите, незаинтересуваност от предстоящия избор, отчаяние и безразличие, които могат да блокират демократичния процес и да нанесат непоправими поражения върху установения демократичен и правов ред в България. Ниската избирателна активност би обезличила тотално бъдещия парламент и ако се реализира, ще изкриви до крайност обективната картина на политическите настроения у нас. Няма по-вредно статукво от това на радикализма, на вихрещия се реваншизъм и крясъците на противопоставянето. Не се чува гласът на експертите, заглушен от партизански страсти. Днес е необходима минимална доза съгласие, а активното гласуване би възпряло силата на агресивните малцинства от политическото ни пространство, опитващи се отчаяно да реанимират напълно отречени и опасни политически практики, като ровят в жаравата на омразата и подстрекават изблиците на нетолерантността. Нашата държава неистово се нуждае от политическа стабилност, от консенсус, доближаващ се до германския опит в това отношение. Но този консенсус би станал реалност, ако се активизират незабавно градивните и съзидателни сили, а у избирателите се събуди инстинктът за самосъхранение и масово участие в парламентарния вот. Не е време нито за отчаяние, нито за примирение, настъпи политическият момент, в който негативизмът трябва да отстъпи пред волята за съхранение, съзидание и развитие.