Отблясъкът на руската поетеса Лариса Василиева

Личното ми общуване с мнозина руски писатели изглежда бегло и повърхностно в сравнение с вникването ми в техните книги. Защото всякакви срещи и разговори едва ли могат да се сравнят с прочита на написаното от тях. Освен това в подобни случаи аз и досега изпитвам странно раздвоение. Понякога душевно се чувствам близък с  някого като писател, обаче отдалечен като човек. Евгений Евтушенко, Юлиян Семьонов, Виталий Коротич, Чингиз Айтматов, Расул Гамзатов, Едуардас Межелайтис, Александър Твардовски, Константин Симонов, Валентин Распутин, Василий Белов, Виктор Астафиев, Вениамин Каверин, Павел Антоколски, Сергей Залигин, Борис Балтер, Лев Озеров, Фазил Искандер, Михаил Шолохов,  Александър Солженицин, Сергей Залигин, Андрей Битов, Валери Ганичев, Лев Ошанин, Андрей Вознесенски, Витали Коротич, Анатолий Поперечний, Вера Панова, Александър Штейн, Олег Дмитриев, Лариса Василиева, Александър Прокофиев, Аркадий Арканов, Владимир Костров, Владимир Карпов... С тях съм бивал в най-различни ситуации, но изпитвах едно и също илюзорно предимство, следното: аз бях чел техните книги, а те моите - не, поради което ме възприемаха като равен на тях... Дългогодишен приятел ми бе поетът Владимир Соколов, той знаеше български език, бе посветил преводачески талант на Димчо Дебелянов. Понастоящем чрез интернет  поддържам почти всекидневно общуване с поета   Михаил Синелников - четвъртият след Булат Окуджава, Йоздемир Индже и Веселин Ракчевич носител на Международната награда "Пеньо Пенев".
Но от всички руски писатели най-много срещи, разговори и общи преживявания  съм имал с Лариса Василиева и Валерий Ганичев. Прискърбен е сега непосредственият повод да разкажа за тях. Двамата привършиха земния си път неотдавна, но аз вярвам, че едва ли ще потънат в безмълвието, защото освен  "Memento mori" ("Помни, че си смъртен!"), има и  "Memento vivae" ("Помни,че си живял").
Аз помня...


Нито в здрача на Анна  на Ахматова, нито в светлика на Марина Цветаева - Лариса Василиева наложи присъща като че ли само на нея специфична   женска изтънченост в руската лирика. Още при първата ни среща тя, красивата млада жена с тъмносини очи, навя в представите ми отблясък и от Сребърния, и от Златния век на художествената руска словесност. Ето в мой превод едно нейно стихотворение от 1978 година - същност на поезията й, израз на нейното схващане, че светът не е разделен на ляво и дясно, християни и мюсюлмани, руснаци и украинци, а само на един мъж и една жена:
 
С предчувствие за свобода
вихрушката се вихри.
Когото можех - от беда
и горест не спасих ли?
Последният в уречен ден
отмина оснежен и
забравил, че не бе спасен
от друга, а от мене.
Пак зима е, и пак съм тук
виновна пак за двама,
с надежда да спася и друг
от неговата драма...
 
С Лариса ние бяхме връстници и с разбираема леснина аз прозирах експериментите на поетесата в драматургията и белетристиката, очакваните и неочакваните нейни обществени обвързвания като президент на Международната лига на писателките, член на Комисията по въпросите на жените, семейството и демографията при президента на Руската федерация, президент на информационното дружество "Атлантида"...
 Сега си мисля как ли биха се отнесли към нея в озъбената на Русия Украйна, тъй като Лариса е  родена в Харков. Личеше й удивителната етнолингвистична природа на родния град, основан от Кубратови българи. Но езикът, на който твореше, бе руският, и на този език тя написа двадесетина поетични сборника, имам почти всичките с автографи в домашната ми библиотека. От време на време разлиствам две нейни книги, сюжетите на които тя намери в глъбините на  историческа и родова памет - "Албион и тайната на  времето" и "Книга за баща ми". Не останаха извън моята читалня и нейните мемоарни, публицистични и литературнокритически творби, сред които "15 срещи в Останкино", "Кремълските  жени", "Кремълските деца", "Жените при руската корона", "Истината за танка Т-34". Миналата година Лариса Василиева бе удостоена от президента Путин с най-високия нов орден - "Дружба", присъден й за запазването, умножаването и популяризирането на културното и историческото наследство на Русия, конкретно за създадения и ръководения от нея Музеен комплекс "История на танка Т-34". Там е експониран засекретеният навремето свят на баща й - Николай Алексеевич Кучеренко, конструктор на знаменития "Танк на победата", предопределил изхода на епохални сражения от Великата отечествена война на СССР. "Той беше човек на своето време, три пъти лауреат на Сталинска награда" - споделяше тя, нашето семейство живя години наред в Кремъл в близост до военностратегическите щабове на Сталин, Ворошилов и други прославени пълководци".
Именно във високопоставената среда на съветското общество Лариса Василиева намира творчески подтик към книгата си "Кремълските съпруги" - тези, които тя е виждала там, и тези, за които там са витаели живи спомени. Тази книга претърпя много издания и надмина многократно тиража на стихосбирките й. Лариса Василиева разказваше при случай, че е била под приятелската опека на Вера Марецкая - гениална актриса и незаменима наставница в девическата й възраст. Когато Лариса понечила да се отдаде на артистично образование, Марецкая безжалостно разкрива подробности от своя собствен живот и й внушава, че ако не пише поезия, ще трябва цял живот да  говори с думите на другите...
Да говориш със свои думи за себе си и за света - това правеше при всички наши срещи Лариса Василиева, дори ми се струва, че със свои думи премълчаваше събития от нашия живот, имена на хора, постъпки на приятели и неприятели. В Приморско и Банкя, в Москва и Киев, в Пловдив и Переделкино, в Симферопол и Калофер, в Коктебел и Ситняково...
Все пак Лариса Василиева си припомняше  и осемте години, прекарани в Англия, където тя преподава история на руската култура в престижен университет. Там установява познанство и със  самата  Маргарет Тачър, на която веднъж казва: "В Англия осем години на власт са били жени - вие и кралицата - но вие не сте направили нищо английските жени да станат равностойни на великите английски мъже." А "Желязната лейди" отговоря: "И кой би ме оставил?". Лариса Василиева писа, че нейната приятелка Людмила Швецова в битността си на заместник-кмет на Москва заявява на кмета Юрий Лужков, че не е нужно да изпълнява съветите й, нужно е само да се вслушва и да не забравя казаното. Когато кметът вече е друг - Сергей Собянин, Швецова остава в същата си позиция и даже публикува книгата "Откровения на истинска жена" - нещо като дневник-трактат с разсъждения по темата.
Но Лариса Василиева не бе феминистка, нито бе борец за еманципацията на жените. Нейните възгледи произлизаха от исторически личности.
В контекста на кремълските си преживявания и спомени тя пише, че когато Надежда Крупская за първи път е видяла Ленин, не е била впечатлена от неговото високо чело, но запомнила силните му ръце, обхванали главата й. Тя е млада и хубава тогава, с тъмноруси плитки и румено лице. Избира своя Ленин такъв, какъвто иска той да бъде за цялото човечество, и прави всичко възможно нейният избраник да осъществи целите на своята световна революция.
Лариса Василиева развенча стари-прастари  догматични митове и обори пресни-пресни  сензационни твърдения за кого ли не от обитателите на Кремъл. Например за Инеса Арманд, която сегашната жълта преса набеждава за повелителка на Ленин, а реално за него тя е революционен съратник, той е имал нужда от нея  преди всичко като обаятелна жена, способна да пътува в чужбина и да обяснява на няколко езика какъв е всъщност вождът на световния пролетариат. Лариса чрез една крилата политическа метафора назовава Инеса Арманд "личен министър на външните работи на Ленин". За Сталин Лариса Василиева  пише, че той е с най-трудна орис измежду властелините. Той е един от първите вдовци в оная  крепост на съветското управление. Младата му съпруга Екатерина Сванидзе умира, когато и той е млад. Олицетворение на непроницаемия Кремъл, той избира за втора съпруга Надежда Алилуева, дъщерята на близък негов приятел, стар болшевик. Надежда е страдала от тежки главоболия, от което искала да се избави, и в крайна сметка се самоубива. По-нататък жена до Сталин няма.
Друг случай е Нина Петровна, подкрепила решително Хрушчов да изнесе от Кремъл жилищата на партийните и държавните ръководители.
 "Бях добра позната на Раиса Горбачова - пише Лариса Василиева - тя бе невероятно силна по природа. Тя искаше животът в СССР да стане като живота в Англия. Когато срещнах Михаил Сергеевич преди няколко години, той се втурна към мен, избухна в сълзи и каза:  "Вярваш ли, няма ден да не си я спомням!" И Раиса е разбирала, че и на върха на обществото  човек трябва да бъде с някого, а не вместо някого... Наина Елцина е още жива, прави йогистки упражнения и почита паметта на съпруга си... За първи път видяхме съпругата на Брежнев, когато отиде в САЩ, Никсън беше със съпругата си и Брежнев трябваше по протокола да бъде със своята... Никой не знаеше за семейството на Юрий Андропов. Първата му съпруга е била графиня Инга Личева, имали са деца, но в един момент Андропов осъзна, че миналото й може да увреди кариерата му. Бракът им се разпаднал скришом, Андропов се ожени за комсомолската функционерка Татяна Лебедева. Що се отнася до сегашния президент на Русия, той внимателно крие личния си живот..." 
Лариса Василиева твърди, че една жена може да се прояви в много обстоятелства, но не вместо мъжа, а заедно с мъжа. Това е нейното заветно  гражданско и философско верую.


Никола Инджов