От небето ли пада Меглена Кунева

В политиката не е необходимо да си пророк, за да знаеш някои неща предварително. Схемите са досадно малко, а речникът на българската политика обеднява по-бързо от държава във финансова криза. Заради това спектакълът "Меглена Кунева - кандидат за президент" едва ли е изненадал някого. Тя четири месеца не искаше и дума да каже по темата, а през цялото това време незнаен екип от социолози, пиари, политолози и интелектуалци на свободна практика с въздишки повтаряха името й, а очите им се озаряваха от мистериозни блясъци. В крайна сметка Кунева избра телевизията и "Шоуто на Слави", за да даде старт на своята кампания. Декорите бяха наредени правилно като в пиеса. Преди появяването й сценаристите с черни костюми и влудяващо сериозни лица започнаха ораторска оргия с помпозни клишета, които в крайна сметка ще унищожат Кунева като кандидат.
"Трябва да се покаже жълт картон на провалените български партии", възкликна като гневен поет, напушен с опиум, един от сценаристите. Очевидно това ще е основното послание на кандидатката - гражданката срещу партиите, еврокомисарката като неполитически лечител на политиката. Образът на Кунева е парадоксален и заради това изглежда префърцунено нереален.
Антиполитическото говорене разцъфна лесно като канабис на българска почва. То изглежда вълнуващо и привлекателно, защото е еманация на езика на отмъщението и възмездието. Само че какво означава да вдигнеш жълт картон на партиите? Зад тези партии, освен ръководство, стоят и членове. Значи вдигаш жълт картон на половината български народ. Партийните членове вече са нещо като презрени останки от минали времена. Ехидната мисъл на феновете на Кунева не им признава нищо друго, освен правото да бъдат бичувани морално.
А и откога Меглена Кунева стана надпартиен кандидат? Тя да не би да слиза от небето?
Партиите - добри или лоши - са единственият начин, по който може да функционира демокрацията. Яростта към тях е необяснима в рамките на политическата логика. Всъщност борбата срещу партиите е като да приемеш болестта за единственото възможно състояние. Хубаво е да обявим един кандидат за граждански, но никой не се наема да обясни пред кого и как ще се отчита този граждански (в модерната политика това е почти синоним на непорочен ангел) кандидат. Не можеш да излекуваш политиката, като я убиеш напълно.
Кунева обаче върви точно натам с целия блясък на своята кандидатура. В щаба й можем да открием имената на певци, театрални режисьори, актьори. Всичко е изчислено до последната подробност - Кунева трябва да символизира всичко, което хората не намират в политиката. Това обаче е абсолютен капан. Защото подобна всеядност убива смисъла от обществен живот.
Няма смисъл да коментираме биографията на Кунева или обществения й принос досега. Дори да приемем, че тя притежава качества на Нобелов лауреат по всичко, това пак не я прави достойна за подкрепа. Политиката се нуждае от идеи, а не от общи фрази. Трябва да има политика, а не медийни отмъстители. Кунева е страхотна кандидатура. За всички, които вярват в поредния чудотворец. Аман от чудеса, нали?