Надежда Дичева: Всеки заслужава достойни старини!

НАДЕЖДА ДИЧЕВА е родена в Сливен, но на 9 години се премества в София и започва да учи класически балет в Националното училище за танцово изкуство. Занимава се с педагогическа работа с деца, поставя хореографии в театъра, танцови представления. Създателка е на проекта "Аз съм тук", който дава достъп до танцови уроци на хора над 60 години. "Тръгвала съм си от изкуството, занимавала съм се с други неща, изкуството винаги се е връщало в моя живот като възможност да осмисля света около себе си, като начин да коментирам неща, които ме вълнуват, да се бунтувам, когато има нужда от бунт, да осветлявам въпроси, които смятам за важни. Аз съм един танцьор-хореограф-учител. Благодарение на работата си се срещнах с толкова много невероятни хора, които се занимават с изкуство", споделя Надежда. Има син на 7 години и половина и дъщеря на 2 години, които са преживели почти целия процес на проекта "Аз съм тук", двамата участват в заниманията, разнасят плакати, флаери... Човекът, който прави снимките и видеата от уроците, е партньорът на Надежда - Иван Боров, с когото са автори и на филма, посветен на проекта. Иван е човекът, който винаги е до Надежда във всички дейности и никога не й е казал: "Стига!" или "Не може!". В сърцатия екип са още София Георгиева - преподавател по оздравително движение, Михаела Павлова и Дорина Стоянова - преподаватели по латино и бални танци, Десислава Крумова, Стефан Витанов и Владимир Ценов - преподаватели по български танци, Вася Попова - координатор.
 
- Надежда, на 7 юли във Видас арт арена открихте второто лятно издание на проекта "Аз съм тук". Какви хора дойдоха, имаше ли нови желаещи или бяха предимно участници от миналото издание, удовлетворени от това, което са преживели заедно с вас?
- Всъщност началото беше голяма изненада за нас. Знаехме, че интерес има, тъй като инициативата вече се е случвала веднъж, но във вторник дойдоха повече от 110 души! Не очаквахме, че ще има толкова голямо присъствие още от първия ден. Имаше хора, които познават проекта отпреди, включили са се на някакъв етап и са посещавали уроци през годината. Имаше и много нови хора, което е важно като обратна връзка за нас. Защото отвъд рекламата, медиите, самите участници си предават едни на други като нещо надеждно това, което правим, и канят свои познати да се включат. 

Профилът на присъстващите е разнообразен, най-възрастната дама беше 90-годишна. Миналата година най-възрастният участник беше на 92 години. Има хора с наистина широк спектър на физическа кондиция, много силно подвижни, а и хора с видимо затруднение в движенията, с помощни средства, с бастунчета. Наистина пълна палитра и това е много впечатляващо - когато всеки спрямо своето общо състояние е разпознал инициативата и е намерил в нея нещо за себе си. 

- Към кои занимания има най-силен интерес - предимно за оздравителното движение или за танците?
- Най-голям е интересът към заниманията по оздравително движение. Ако хората имат предразсъдъци към движението чрез танц по някаква причина - намират своето място в оздравителното движение. Хубавото е, че като мине малко време, някои от тях остават и в танцовите класове. Това е и една от нашите цели: да покажем на хората, че понякога по-големият проблем идва от техните лични задръжки, а не от физиката им. И когато има програма, пригодена да работят спокойно, на открито, на въздух, осмеляват се да опитат и виждат, че не е толкова далеч от тях като интерес. Мнозина идват само за танцовите занимания. Но наблюденията ни от първия ден са, че повечето хора останаха за две или три от заниманията. Много са упорити, дори някои малко надценяват силите си, защото искат веднага да започнат пълноценно да участват. Но в началото на всяко занимание ние им напомняме, че трябва да дадат време на тялото си за едно по-активно натоварване, а не да се претоварят от първия път.

- Има ли мъже в тези групи?
- Има, но много по-малко са склонни да се включват. Ние разговаряме с тях с какво биха се занимавали, как протича всекидневието им, повечето са насочени към разходки и туризъм и по-трудно биват спечелени за нашите активности.

- С какъв мотив най-често хората посещават срещите и заниманията при вас: за да поддържат добра физическа форма или по-скоро заради емоционалния момент, възможността за общуване, за научаване на нещо ново?
- Мисля, че и двете групи съществуват. За някои водещо е физическото, но бързо разбират, че всъщност имат много ползи от участието си в психическо и емоционално отношение. Тъй като нашите занимания са нещо по-различно от една тренировка: има общуване, свързване чрез танц, музиката, младите преподаватели, които са много добри в това, което правят. Смея да твърдя, че първото и водещото е движението, но много скоро след това социалният и психологическият компонент настъпват почти равностойно. Специално в лятното издание, когато имаме възможност да реализираме нашия "Културен паспорт", може би някои идват заради тази "облага", но нямаме нищо против. Ако това е причината да се включат в едно смислено прекарване на свободното време и да си ангажират вниманието, което със сигурност ще им помогне и ще ги накара да се почувстват по-добре, нека картата да бъде мотивацията, която отваря безплатен достъп до всички събития. Обаче миналата година много малко бяха хората, които, взимайки картата, са разредили значително своите посещения на нашите занимания. По-скоро картата наистина се явява социална иновация, тя става притегателна сила, дава усещането за някакъв вид овластеност, равноправие като всеки друг културен зрител на събитие. Защото елиминира финансовия въпрос и отваря широко врати на нашите хора към много големи културни събития. Това е мисията на "Културния паспорт" като добър пример за културна политика, която е добре да ползват и други оператори на културни събития.

- Стават ли хората общност, приобщават ли се, сприятеляват ли се, след като известно време посещават вашите занимания?
- Да, мога да го твърдя със сигурност, тъй като ние провеждаме уроци през цялата година от две години и половина, от 2024 г. Виждам, че има хора, които са си станали близки и се събират и извън залата. След като приключат уроците, отиват някъде заедно, тоест техният съвместен живот продължава и след това, което значи, че по този начин ние сме си изпълнили мисията.

От самото начало събираме данни и впечатления, очакванията от хората, които участваха още от първите уроци, резултата, който те сами определят. В началото получихме финансиране от НФ "Култура", но с наближаването на края на проекта видяхме как хората го дефинират като нещо важно за тях и започнаха да се питат какво ще правят, след като свърши. Осмелихме се, въпреки че нямахме финансиране, нито партньор, да го направим отново. Тогава се яви като наш партньор "Фест тийм", който ни подкрепи финансово два пъти - през 2024 и 2025 г. (две последователни издания, общо 8 месеца). След това по програма "Социални иновации" на Столичната община реализирахме първото лятно издание през 2025 г. От октомври 2025 г. до май 2026 г. не сме имали финансиране от никъде, но проектът не е спирал да работи - хората плащаха възможно най-минимална такса, за да се покриват разходите.
Това лятно издание се финансира от дарения и това, което не достига, се поема отново от "Фест тийм" - дългосрочно партньорство. Дарителството не е нужно винаги да бъде в огромни размери, достатъчно е много малки дарения накуп да позволят да се случи нещо като това. Опитваме се да работим по различни модели, кандидатстваме по програми, постоянно пишем проекти (много по-малко се одобряват от тези, които пишем). Но когато виждаме ефекта от това, което вършим, стойността му за хората, резултата, който е дългосрочен на ниво общуване и социалност, става ясно, че изкуството може да бъде начин да свързва хората, да бъдат по-приети и да не трябва да влизат в ограничения, рамки и калъпи.

- Бяхте заявили като част от мисията на сдружението това събитие да се провежда и в различни градове.
- В идеалния случай и аз така си представям - че когато хората виждат как работи това и колко е ефективно, ще се заемат и други. Готови сме да им предадем нашия опит, да им покажем кое работи и кое не. С филма, който направихме за проекта, имахме турне в шест града. Хората, които дойдоха на прожекциите, оставаха след това да разговарят с нас, усеща се, че имат необходимост от нещо подобно, че са уморени от мимолетни инициативи, които сигурно са създадени с добри намерения, но обхващат, да речем, една седмица или няколко урока. А всеки от нас знае колко е хубаво в живота си да има опорни точки, да има структура, която създава нещо хубаво и градивно за теб самия. Да, нашата цел е първо да обхванем много повече хора от София, така и в страната, и по този начин стигаме естествено до въпроса: кой е отговорен за това? 
Една организация сама не може да направи толкова мащабно нещо. Този малък модел, който успяхме да реализираме в София, ние като НПО (тази дума, която фриволно се използва от някои като за "врагове на народа") правим това. Държавата в лицето на спечелените от нас проекти показва, че може да се създаде устойчив модел, който да бъде търсен от хората, да бъде препоръчван на други от тези, които са го ползвали. Така че нашата цел е уроците да излязат от София и да обхванат първо по-големи градове, после и по-малки населени места.

- Има ли фирми, организации, хора с възможности, които ви помагат например с предоставянето на условия за сбирките ви - помещения за заниманията и др. подобни?
- Такъв партньор за нас през последната трудна година, в която нямахме финансиране отникъде, е Танцовото училище "Денс стейшън", което има вече 10 години история в София. Те са наш домакин от октомври 2024 г. и партньор през цялата трудна последна година, в която нямаме допълнително финансиране (октомври 2025 г. - май 2026 г.)
"Фест тийм" - два пъти финансов партньор, ни включи в своята фирмена кампания за социална отговорност (CSR), благодарение на което техни клиенти могат да даряват средства за това, което правим.
"Видас арт арена", които ни дават пространство за лятното издание безвъзмездно и осигуряват заедно с "Фест тийм" безплатния достъп до всички културни събития в програмата на "Видас арт арена" ("Културния паспорт").
Те са наши партньори през цялото време при преференциални условия и това дава въздух - когато знаеш, че едни партньори са плътно до теб и правят всичко възможно да продължиш работа. И ще кажа съвсем отговорно, че все пак това не е правилният начин на работа. Ние не можем постоянно да притискаме партньорите си поради наши обстоятелства. Когато работиш с едни хора, трябва да им се отплатиш за това, което те правят за теб. 
Да, има много начини да помогнеш на инициатива като нашата, дори без да се ангажираш, дори само с предоставяне на пространство, съдействие с маркетинг, с разпространение, със знанията си, ако работиш в тази област, с покриване на повече програми с възможности за финансиране. Финансовата подкрепа е най-лесна за опериране, най-бързо можеш да я насочиш там, където има нужда в този момент. Но има много други начини да се помага на инициативи като тази или на други, които някой възприема като полезни. 

- Вие сте екип от млади хора - с какво ви привлече тази тема и защо се захванахте с проекта? Интересно е, тъй като в днешно време в България възрастните хора са доста неглижирани и от обществото, и от институциите.
- Аз бях първият човек, който започна идеята. Всъщност самата аз се занимавам с танц, откакто се помня, и за мен танцът е бил опорна точка в много важни моменти, бил е предизвикателство, бил е враг... Но вече на възрастта, на която се намирам, споделих с колеги, с които съм работила в моята танцова практика, тази идея, начина за финансиране. Първият екип така е събран, но всички, към които съм се обърнала, са хора, които вярват в силата на изкуството да променя света около нас. 
Колкото до темата за възрастните хора - от една страна, имам баба вече на 87 години, която много обичам, и тя не използва възможността да остарее пълноценно. Нейната старост премина по начин, по който много от нас си представят, че протичат годините на един възрастен човек: пред телевизора, в магазина, на пазара, с все по-ограничени социални контакти. Тя самата се затвори много повече към външни хора, отключи деменция, която прогресира, и виждам от първа линия как един човек не е имал възможности около себе си, които да припознае като адресирани към него, обаче и самият той не е бил активен. Не всички възрастни чакат да им се предоставят възможности, всеки е различен, някои не са били такива и на младини, има хора обаче, които се променят и това е прекрасно. 
Красноречиви са думите на една дама, която преди две години и половина е започнала да идва при нас: "Само не знам защо толкова дълго чаках, за да направя това." 
Може би това е моят подсъзнателен личен мотив, наложи ми се да го дефинирам, а всъщност в моята практика като артист отдавна работя с такива теми и тази беше една, която ме е занимавала. Представях си какъв е този човек, който върви по улицата, какъв е бил, какво е обичал, с какво се занимава сега, хората се променят, дори лицата им стават други...

И след като аз самата искам по-добра старост, дори егоистично, ако трябва да кажем, ние се борим да променим настоящето, така и нашето собствено бъдеще: да имаме по-добри възможности, да има по-добро отношение към нас, да бъдем видими. Не мога да си представя, че един ден хората ще ме подминават и ще спрат да ме възприемат като самата мен, просто защото ме слагат в една група под общ знаменател. 
Другият мотив е невероятната възможност да коментираш света около себе си чрез средствата на изкуството. Ние не губим нищо, а е много вероятно да подобрим живота на много други хора.

- Ясно е, че давате много на хората, които се включват в ръководените от вас занимания, но на вас какво ви дава тази дейност, с която сигурно се занимавате извън работните и личните си ангажименти в професиите и в семействата си? Научвате ли някакви важни неща от контакта си с възрастните, които имат по-голям житейски опит и мъдрост?
- Научаваме. Провокираме се, защото работата с хора изисква огромно търпение: те са като деца, бързо реагират, после съжаляват, емоционални са, понякога негативно. Трябва да имаш търпение да обясняваш, да не го приемаш лично, да предоставиш възможно повече информация на човека срещу теб и възможност да разбере какво го свързва с това, което правиш.
В крайна сметка ние помагаме на тези хора с това, което умеем. 
Много са полезни разговорите ни, има невероятни хора, изключително интелигентни, културни, има зевзеци - толкова е приятно да видиш един човек на 80 години, който се шегува като младеж. Искрено удоволствие е, защото всяка от тези размени на реплики и време, прекарано заедно, само показва, че човек не спира да бъде себе си. Просто трябва да има повече възможности възрастните да бъдат показани като себе си. Сигурно не всички ще има какво да ни покажат, но трябва да им се дадат възможности.

- Миналата година имахте още един модул в лятното издание, ще го повторите ли и тази година?
- Да, имаме желание. Тогава срещахме възрастните хора, които се включват в уроците, с младежи и деца, които идваха да танцуват с тях като ментори, и след това провеждаха разговори заедно. Освен споделения опит, който може един възрастен човек да даде, така и енергията на тези млади хора, които влизат в пряко взаимодействие с тях в заниманията, даваха такова самочувствие и енергия на възрастните. Представете си колко е вдъхновяващо човек на 80 години да сподели как се е решил на тази възраст да започне нещо за първи път, как е чакал много дълго, за да изпълни една своя мечта, и най-сетне го прави. И той им казва: "Не чакайте, няма смисъл да чакате, когато искате да постигнете нещо."
Едно от най-впечатляващите за мен неща беше, когато разговаряхме с децата за успеха: как те го приемат, как се отнасят към успеха на другите, защото те се състезават активно. Когато ги попитах радват ли се за успеха на другите, естествено те казват: "Да, разбира се." И аз казвам: "Не ви вярвам, няма как човек да не прояви малко завист, да си представи, че той е на това място, когато си млад и не можеш винаги да се справиш с тези чувства." А от другата страна една от възрастните ни участнички стана и каза, абсолютно благо, с толкова доверителен тон: "Всички завиждаме, въпросът е какво правим с това, дали нашата завист ще ни накара да пречим на другите да се справят добре, или ще накара нас да станем по-добри в това, което правим." 
И видях как гърдите на децата се отпуснаха, те издишаха, защото някой голям човек дефинира едно толкова трудно чувство, което в себе си сигурно определяш като неудобно и неправилно. Тези разговори са безценни. Щом този голям човек ти признава това на тази възраст, ти си казваш: "Добре, моят път няма как да бъде кратък, надявам се, имам да вървя и мога да стигна до хубаво място."
Този пример ми е любим, сякаш бях свидетел на огромен скок в общуването, много беше интересно: децата виждаха, че притесненията на възрастните изобщо не са толкова далечни от техните. Макар и пораснали хора, те също се вълнуват дали се справят, колко бързо учат, как изглеждат в очите на околните, какво отношение получават от хората, с които взаимодействат.

- С филма, който сте показвали вече на много места, както и новостите, които добавяте всеки път към проекта, очаквате ли държавата, в лицето на някои институции, да прояви внимание към готовия модел, който представяте, за да заживеят различните поколения малко по-близки и заинтересовани едни от други? Може ли вашият опит да послужи като пример, зад който да застане по-солидна институция?
- Това изисква огромна промяна в нагласите, да мислиш дългосрочно, да си даваш сметка, че ако в момента не си възрастен и това не те засяга пряко, всъщност ти ще бъдеш възрастен. Живеем във време, в което почти на всички ни е гарантирано да остареем и това е прекрасно, защото до неотдавна не е било така. И ние трябва да мислим и да носим отговорност за бъдещето. Обаче хората си казват: "Имаме толкова настоящи проблеми, какво ще се занимаваме с бъдещето." Но в настоящето има хора, които живеят и така, и не можем да кажем, че този начин на живот е оптимален.
Могат да вземат нашия модел, даваме го, подаряваме го, всичко, което сме научили, ще дадем на който желае - било то държава, частен сектор, школа, всеки, който иска да вярва в това, което правим. Защото това са хора, които влизат като моделин в ръцете ти, с доверие, те са изключително предани. И, да, смятам, че държавата може да търси разговор с нас, но искам да подчертая, че това не е нещо, което да яхнеш политически, не служи на партия, не служи на силните на деня, това е вид отговорност. Ние го правим с наши сили, с наши инструменти сме поели тази отговорност. Сами се нагърбихме с нея. Обаче няма как само с нашите сили да стигнем до всички хора. Така че вие сте права - това не е модел, който се реализира с мускулите на отделни хора, това е визия, към която всички трябва да се насочим и ние сме отворени за разговор с всички, които желаят, и всеки, който се намира на длъжност с някаква власт, за да проведе този разговор. 
Също така искам да кажа, че това са нашите баби и дядовци, нашите родители и правейки нещо такова, вие си давате възможност да преживеете повече качествено време с тях. Една от най-силните обратни връзки от близките на тези, които участват в уроците: виждат промяната в тях - те са по-здрави, по-емоционално ангажирани с всичко около себе си, по хубавия начин.