От двете страни на Маиа-да!

Май не ми се беше случвало да получавам дарове от все сърце на непознато място. Бабичката обира всичките ябълки, които достига по дървото в двора си, и ни подава цяла купчина плодове. За децата, нали току що е свършил Рамазан байрам, подава тя ябълките на някаква смесица от турски и български. "Децата", това са студентите от УниБИТ и ЮЗУ, които тази година участват в Международния летен университет Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток-Запад". Намираме се в с. Кайнарджа, което някога се е казвало Яна. Българите са били прогонени оттук след войните през 1913 г. Вече десета година университетът неизменно минава през това място, студентите се сменят, но Кайнарджа винаги е в програмата. Понеже като ще говорим за цивилизации, няма как да бъдат подминати прочутите извори на р. Теар тук, за които пише още Херодот и където персийският цар Дарий е стоял на бивак в похода си срещу скитите.
Тук човек разбира най-добре защо университетът е назован така. Този район на юг от Малко Търново, през границата, е близо до общинския център Къркларели (Лозенград) и обилието на древни тракийски паметници тук е не по-малко от това в българска Странджа. Те още не са така проучени, както у нас, защото и общината на Къркларели, и турската държава всъщност са запопочнали да изучават древността преди 10-ина години, когато проф. Александър Фол дава идеята за международния университет. Дотогава са обръщали внимание само на османския исторически период, казва кметът на Малко Търново Иван Иванов.

Снимки Авторката и Денка Кацарска

В Кайнарджа обаче на всяка крачка е усещането за един друг "пренос на цивилизации", доста по-късен и свързан пряко с нашата история. Дедите на голяма част от хората, които живеят тук, са от България - били са изселени в турско, когато през 1913 г. се сключва т.нар. Одринско съглашение. То постановява размяната на цели села от двете държави - от лозенградските санджаци към България са натирени живеещите по тези земи българи, а от Лудогорието и от Южна България тук са преселени турски села. В този район навсякъде ни посрещат, все едно, че родата е дошла на гости - с радост. Имотите на българските бежанци до ден днешен стоят на място, типичните странджански къщи със зидан цокъл и втори етаж от дърво днес са полурухнали, покривите са пропаднали, черчеветата зеят без стъкла, стените са напукани и порутени. Тази тъжна картина може да се види нявсякъде в района, и в Лозенград, и в околните села. Та чак до крайбрежието на Черно море, където е Салмидесос (Къйкьой) - от южната страна на носа след р. Резовска. Турските власти не пипат тези имоти, чакат те сами да се срутят или политиците да решат нещо за тяхната собственост. И така от десетилетия.

Според историческите архиви след 1913 г. от турските територии в Източна Тракия политиците са изселили над 51 000 българи от 108 села. От Лозенградско са прогонени близо 8000 души, от Пинар хисар (в България го наричаме Бунархисар) - над 4600, от Визе - близо 2000, и т.н. А в края на ХIХ в. на това място турските семейства са били пет пъти по-малко от българските и 6 пъти по-малко от гръцките. Първото нещо, което казват голяма част от местните хора, е, че корените им са български и паметта за това е жива. Винаги политиката причинява страданията на народите. В Кайнарджа неизменно ни показват голяма странджанска къща на номер 21 до главната улица, която с всяка година изглежда все по-грохнала. Къщата на някогашния свещеник на голямото и богато българско с. Яна. Местните я показват с уважение на всеки гост от България. Казват, че сега се чакал закон, с който може би ще бъдат върнати на предишните им собственици вакъфските (църковните) имоти. 
Човекът, който живее в съседната къща, бърза да ни зарадва, че кметът на Кайнарджа е решил да реставрира дома на свещеника и да го превърне в туристически обект, за да може на туристите да показват християнския бит от миналия век. Редван - така се казва "съседът", е на видима възраст около 40 години. Не е потомък на изселени от България турци. Но знае някои български думи и къде със знаци, къде на турски, обяснява, че преди 10-ина години е работил в България, ама сега там работа няма. Вика ни да покажел нещо интересно в двора си и докато вървим към портата, разпитва - у вас с евро ли сте, или с левове? С левове, казваме. Той одобрително кима и казва: "Евро - лошо". Не успяваме да разберем защо е лошо. На портата към двора се е запречил камион с ремарке, семейството стоварва дърва. Редван вика нещо на другите и след минути ремаркето е отместено.
Влизаме в двора. Един старец се надига от дървата под сайванта, Редван обяснява, че това е баща му. Все ровел наоколо с металотърсач, търсел имане, останало от едновремешните български къщи. Той е побъркан на тая тема, ама нищо не открива, смее се Редван. Оказва се, че в единия ъгъл на двора, над дувара от камъни, зад купища боклуци и стара бодлива тел са запазени останките от... българската църква на с. Яна! Опитваме се някак да надникнем горе зад телищата, искаме да снимаме входа на църквата. Редван пъргаво се изкатерва и протяга ръце да качи на дувара най-дребното момиче от групата ни. То после каза: "Този човек беше готов да си строши врата, но да ме вкара в църквата". Така се сдобиваме с безценни снимки - вътре са запазени стълбището на църквата и част от иконописаните стени. Елате пак догодина, ще смъкна един ред камъни от дувара и в ъгъла ще направя стълби, да може да се влиза в църквата, ухилва се простодушно Редван. Вярваме му, ще го направи.
В това време другите от групата вече са стигнали да изворите на Теар. Редван помага да ги догоним и там се прощава с нас, този път е тъжен. Самото място на изворите е модерен съвременен обект на културния туризъм, край чучура и по дъното на реката всичко е облицовано с плочи, на синджир виси канче, та всеки посетител да опита кристалната вода. Поставени са огромни табели с надписи, че тук е почивала войската на Дарий. Доц. Валентин Китанов от ЮЗУ, чийто прадядо е от българите, изселени от Кайнарджа, вече разказва на студентите легенда за реката, която идвала от Дунава под земята и стигала дотук. Редом в малка градинка се издига неизменната статуя на Ататюрк. Има я във всички селища, образът на Ататюрк стои при входа на всеки музей, на всяко държавно учреждение, във всеки кабинет и хотел. За културния туризъм в Турция се грижи изключително държавата. С държавни пари се правят разкопките, особено в последните години се отпускат доста средства за археология, с държавни пари се правят музеите, както ни обясяват в експозицията на Къркларели. Зам.-кметът на общината Юнал Башкур дори обещава догодина български студенти да бъдат поканени на разкопки в Турция.
Пътуваме към Визе - град с огромно тракийско светилище върху високо плато, с римски амфитеатър и късноантична крепост, с църква - т.нар. малка "Св. София", превърната обаче от властите в джамия на Сюлейман паша. Наблизо е и гр. Пинархисар, където навремето Богдан Филов е описал странния тракийски мегалитен паметник Амбаркая, вкопан в самотна скала - съоръжението е нещо средно между гробница и долмен. До 2006 г. дори турските колеги не знаеха къде е този паметник, докато не го намерихме и не го посетихме със студентите, разказва проф. Валерия Фол, която ръководи летния университет. Има и други такива паметници, но са във военната зона и не можем да ги посетим, обяснява Бахар, преводач, бавачка и най-голям помощник на университета за всичко. Прави впечатление, че в този район има все още твърде много военни обекти. Докато у нас след влизането ни в НАТО граничната полиция е намалена драстично, заставите са изоставени и се рушат, селата край границата около Малко Търново се обезлюдяват и загиват. 
Асфалтът по пътищата след българската граница е като джам, за разлика от дупките, които у нас незнайно защо наричаме пътища. След приемането на България в НАТО пътят от границата до Къркларели отдавна е построен с пари от ЕС, за да може да минават тирове, докато у нас от Малко Търново до границата все още е наникъде. Шосето и след Визе до Салмидесос е като магистрала. Пътьом спираме в малко селце - Пойралъ, където сред селски къщурки се извисява джамия и до нея... етнографски музей. Строени са още през 1915 г. Днес този музей край пътя показва възстановка на сватбените обреди в региона. С типичните тук кукли манекени са показани носиите, дори има макет на каруца с две магаренца, с която возят булката. Можете да си купите типични местни терлици, ръкавици, шамии, плетени и ушити на място. Турците, които не са имали род от България, също са дружелюбни с нас. Във Визе млада жена ни показа боядисаните си с къна нокти за Байрама и с жестове обяснява - туркините боядисват с къна не косите, а ноктите си, смята се за гиздаво по време на празник. 
Самият Салмидесос (Къйкьой), древно пристанище на траките, където е запазен уникалният скален християнски манастир "Св. Никола" (VI в.), сега се развива като живописно курортно градче на залива между две реки, вливащи се в морето. Местното население се издържа най-вече с риболов и от пристанището. Виждаме обаче първия къмпинг с удобни къщички навътре в поляните - в Турция не е разрешено да се строи по-близо от 1,5 км от морето.
Районът на Къркларели в последните години се развива активно. В града преди 10 години е имало 40 000 жители, сега са 65 000. За сравнение - за същото време населението в Малко Търново е нямаляло  от 14 000 на под 4000 души. Според Юнал Башкур общната разчита на промишленост, но не на всяка цена. Ценим чистотата на прекрасната природа на Странджа и искаме да я запазим, казва той. Общината набляга на екологичното земеделие, на леката промишленост и все повече на културния туризъм. Доскоро в града имаше факултети на Тракийския университет в Одрин, от миналата година те са обособени в отделен вуз - Университета на Къркларели. Той има 4 факултета в областта на техническите науки, технологиите, филологията и икономиката. В него учат 10 000 младежи, а край града се строи студентски кампус за 15 000 души. На 15 септември тъкмо беше ден за записване на първокурсниците. В същия ден - като у нас, се открива учебната година в средните училища.
През цялото време с нас е Недред, местен фотограф. Той е от с. Паспалово, сега в граничната зона. Говори прилично български. Откъде го знаеш, питаме. Цялото ни село говори български, пазим езика, казва той. Оказва се, че прадядо му е бил от Девин. Недред едва миналата година посетил за пръв път България, участвал и във фотоизложба в Бургас. В селото му живеят потомци на изселени от България мюсюлмани. И тези турци, в затънтени селца в турската държава, предават от поколение на поколение и пазят българския език! Как да не направи човек паралел с "модерните" българи, новопреселени в Брюксел и къде ли не, които не искат децата им да учат български, та да се интегрирали по-добре в чужбинско. Срам ме е да го кажа пред Недред. А той сочи на север към планината и казва: "Това там е най-високият връх на Странджа, Маиа-да. Наставката "да" означава планина".
Този връх се вижда и от земите на Малко Търново. На български му казват Махиада.