Оставете Каравелов на мира!

Царе сме да омаловажаваме историята си, да хулим героите си. Да маскарим...

В това се убедих, след като в деня, когато отбелязвахме 146-годишнината от обесването на Васил Левски, в предаване по една от телевизиите с национално покритие разбрах, че сред "заподозрените" за предателството на Апостола е и... Любен Каравелов. Авторите на предаването се ровиха в архиви, писма само и само да докажат теорията, че бележитият поет, писател и революционер е един от тримата заподозрени.

Хайде стига, а? 

Сякаш не остана вече нито един що-годе приближен до Левски съратник, който да не бъде заподозрян, че е негов предател или поне е съучастник в предателството. 

Кой е предал Васил Левски отдавна е доказано. Разбира се, днес може да се извадят на показ какви ли не конспиративни теории. Любопитно, сензационно. Но само това ли? 

Преди това Каравелов бе изхвърлен като писател от учебниците по литература с "Мамино детенце". Защото днешните "мамини синчета" взеха нещо да се разпознават вътре. 

Преди това бяха Ботев и Левски. Били престъпници, нарушавали законите на Османската империя. Единият даже и международните закони погазил - отвлякъл кораб. Другият убил момче и затова бил съден. И че това е истинската причина да бъде осъден на смърт. Не са подминати и други светли имена. 

Любен Каравелов е поредната жертва на кампанията срещу българските възрожденски личности, срещу борците за национално освобождение. Опитите да бъде подменяна историята и омаловажаван техният подвиг се вписват уверено и в нашата днешна вътрешна политика, и в европейските директиви. Стига с тези национални герои, така се нарушава етническата толерантност... 

А само преди дни проф. Тома Върбанов представи своя портрет на Левски. В разговор той сподели, че съзнателно е търсил близост на изображението до иконата, използвал е такива техники. Защото Левски в очите на хората е светец и такъв трябва да остане. 

Имаме въпиюща нужда от светли идеали, които да следваме. От светли личности, на които да подражаваме. И това е цялата кохорта от възрожденци, които правят възможно освобождението ни. Те не са били светци, не са били идеални, имали са своите кусури, допускали са своите грешки. Народът обаче ги възприема като светци, като мъченици, посветили живота си, а повечето от тях и заплатили с него за свободата. 

Ако посегнем и на тях, какво свято ще ни остане? И какво ще остане от България?