Още веднъж за Висоцки

Съвсем наскоро беше отбелязана рождената дата на Владимир Висоцки. За необикновената "Галактика  Висоцки", за всенародната обич към великия бард преди години имах удоволствието да разговарям с негови колеги и близки хора, за да разбера какво мислят за него. Защото и до днес творчеството му продължава да вълнува.

В сравнително кратката си история московският театър "Таганка" се превърна в един от най-популярните в СССР. За тази популярност голяма е заслугата на Висоцки. Всяка негова роля беше изпълнена с великолепно актьорско майсторство. За своя кратък живот той направи много и ако не беше смъртта, щеше да направи още много. Нашият разговор се поведе през 1978 г. във Ворошиловград - сега Луганск. Работех там в Българските строителни групи, които работеха в различни съветски републики. Концертът на Висоцки се състоя в Дома на културата "Ленин". Там се състоя и срещата ми с него. На входа казах на администратора, че се казвам Христо, че съм от България и искам да се срещна с Висоцки. Отвърна ми да почакам и чух как, когато съобщи на Висоцки, че Христо иска да се срещне с него, Висоцки извика: "Христо, влизай!" Когато влязох в гримьорната, Володя попита как е България? Казах му, че тук сме строителна бригада от т.нар. Български строителни групи, които работят в различни съветски републики. Попита ме колко души сме, казах - 18, а той отговори: "Доведи цялата бригада на концерта!" Така и направих - вечерта всички бяхме в залата. Преди да си тръгна от гримьорната, му зададох няколко въпроса.

- Володя, винаги, когато съм присъствал на твоите концерти, пееш на светло - защо?

- Защото искам по време на концерта зрителите да ме виждат и аз да ги виждам, да наблюдавам тяхната реакция. Затова никога не пея на тъмно. Аз не съм певец, аз съм драматичен актьор, другите певци имат оркестри, аз имам само китара и разчитам единствено на себе си.

- Какви песни обичаш?

- Обичам хубавите песни. Обичам песните на Жак Брел, Максим ле Форестие.

- Володя, неотдавна се завърнахте от Белград.

- Да, завърнахме се от Югославия, където участвахме в Международния театрален фестивал "БИТЕФ". "Таганка" се представи с "Хамлет" и нашият спектакъл беше признат за най-добър. Участваха театри от много страни, включително и от Англия. Имам много приятели в България и съм с най-добри спомени от вашата страна.

Ето какво сподели бившата съпруга на Висоцки - Людмила Владимировна Абрамова, актриса и сценаристка, участвала в четири игрални филма и в осем документални. Срещата ни се проведе в Дом Висоцки, където тя работеше.

- Людмила Владимировна, вие повече от другите познавате Володя - разкажете за него. Малко го познавах, но ми се струваше, че се знаем отдавна.

- Правилно, Володя също така мислеше. Аз не мога да кажа, че го познавам повече от всички. Има много хора, които го познаваха по-добре. Това ни помогна да намерим интересни видеозаписи.

- Какво беше особеното във Висоцки?

- Висоцки беше особена личност, точно там е заложена тайната за неговата популярност. Той беше открит, не мога да кажа, че беше страшно откровен, но беше много внимателен към хората. Много се интересуваше от всеки човек, от неговата съдба, беше му интересно всичко, което го заобикаляше. Затова стана актьор, и за да изживее живота на всеки човек. Познавах Володя още съвсем млад и не така знаменит, нито зрял. Това беше началото на неговия път. На всички помагаше. Беше много остроумен и прекрасен разказвач, и необикновен слушател. По-късно, когато се срещахме, често идваше, наглеждаше децата, видях, че се е променил много, не мога да кажа, че беше мрачен, но в него имаше нещо печално. Той често пътуваше с театъра до Германия, когато беше юбилеят на Брехт там играеха Брехтовите спектакли. Във Франция живееха хора, които Володя много уважаваше. През това време тук живееше любимият учител на Висоцки още по време на школата-студия МХАТ - Андрей Донатович Синявски, прекрасен писател, културолог по руски фолклор, който даде на Висоцки по време на студентските години повече от всички педагози. По време на гастролите в чужбина винаги го предупреждаваха да не се среща с емигрантите. Често още от летището заминаваше не към Марина Влади, а към Миша Шемякин. България... той обичаше България. Във вашата страна го приемаха много добре, чувстваше как разбират неговите песни. Володя разказваше колко бързо са записали песните, фактически импровизация. Първата плоча записа "Балкантон", а след това "Мелодия".

- Какви са най-ценните качества на Володя?

- Добротата. Неговата отзивчивост: когато някому бяха нужни лекарства, не го молеха, той сам казваше: "Ще донеса." На други бяха нужни очила, някакви редки антибиотици - всичко това той записваше на някакви лисчета и никога не ги губеше. На някого даже донасяше резервни части за автомобил. Всичко това превозваше със самолета.

За концертите и театъра: По пет концерта на ден изнасяше, без фонограма. Малко спеше - 4 часа, като Едисон. Понякога, когато го караха с кола, той мигновено заспиваше. Петнадесет минути му бяха достатъчни, събуждаше се и беше готов. Той владееше своя организъм. Ресурсът, който му беше отпуснат за цял живот, премина в ускорено темпо. Майка му живя 92 години, 23 години след неговата смърт. Жизнената й сила беше необикновена. Тази жизнена сила, енергия е била заложена и във Володя, но тя като светкавица премина - това, което Володя направи за толкова кратко време, не е по силите на нито един човек. За 19 години той написа 600 поетически текста. Освен това играеше в театъра, снимаше се във филми, непрекъснато пътуваше... Ако пресметнем колко са написали други поети - например Булат Окуджава, Александър Галич, прибавим и други..., всички заедно не са написали 600, а Володя - самичък.

- Къде беше неговата сила - в театъра или като изпълнител на своите песни?

- Това е много труден въпрос. Работата е там, че песните живеят дълго, когато започнат да ги пеят други млади певци. Стиховете в книгите живеят дълго. А театърът е жив по време на спектаклите - завесата се спуска, артистите си заминават и край. Невъзможно е да продължиш живота на спектакъла. Киното също може дълго да живее, за съжаление руската кинематография има вина пред Висоцки. Разбира се, има незабравими роли - Глеб Жеглов и Дон Хуан от "Малки трагедии" са нещо като духовно завещание на Висоцки.

Ето какво споделиха след смъртта на Висоцки през 1980 г. неговите колеги Алла Демидова и Борис Хмелницки.

Алла Демидова: "Още си спомням как преди години започнахме всички заедно. Ние дойдохме от Вахтанговската школа, а Володя - от МХАТ, но по дух и реакция Висоцки беше "Тагански". Помня, когато Николай Губенко замина да учи режисура, от този момент всички главни роли преминаха към Висоцки и помогнаха на Володя да покаже своето майсторство. За всичките тези години играехме заедно и аз виждах как той се променя. За него нямаше въпрос "Да бъде или да не бъде", а само един отговор: "Да бъде." И завърши своята кариера като мъдър философ с неразрешени въпроси, с душевна болка и с отговорност пред хората. Когато играехме заедно във "Вишнева градина", аз - Раневска, а той - Лопахин, го посъветах да участва в "Престъпление и наказание". И той превъзходно изпълни ролята на Свидригайлов. След тази нелепа смърт, поставихме спектакъл в негова чест и на всеки 25 юли, в деня на неговата кончина, и 25 януари играем този спектакъл за него и за живота."

Борис Хмелницки: "Когато ме питат какъв е характерът на Володя, е невъзможно да се отговори еднозначно. Главната черта на неговия характер е удивителната му работоспособност, и нищо не правеше наполовина. Човек невинаги е във форма, случва се да нямаш вдъхновение или просто да си уморен. При него нямаше такова нещо. Той винаги беше във форма. За своя кратък живот направи много - кино, театър, пишеше песни, участваше в концерти... Това не е по силите на обикновен човек. В отношението си към приятелите си беше уникален, беше и добър, и зъл, и ласкав и това намери отражение в неговите песни.

- Разкажете за неговата последна роля.

- Това е ролята на Свидригайлов в "Престъпление и наказание". Той я изпълни уникално. Великолепно актьорско майсторство вложи и в ролята на Хамлет. Преди няколко години, когато бяхме на гастроли във вашата страна, Володя изпълни ролята на Хамлет своеобразно. Той не се изчерпваше, а всяка роля го обогатяваше. В последните години играеше Хамлет и това не беше игра - това беше изповед. За нас Володя остана загадка. Той имаше свой поглед за света и за себе си в него. Това му даваше възможност за въображение, което е неизвестно за нас. Актьорите ни определят кой по каква система играе: кой по Станиславски, кой по други... Как играеше Висоцки, по каква система, никой не знаеше.

- Защо толкова много обичаха Висоцки - имаше ли някаква тайна?

- Ето вие намерихте точната дума - тайна. В актьорската професия съществува тази магическа дума. А защо го обичаха, всичко е ясно - такъв персонаж от роли и дълбоко разбиране на различни характери, а в неговите стихове - те са толкова различни характери, човешки съдби и образи, музиканти, хокеисти, спортисти, художници... Неговата амплитуда беше необятна.

С художествения ръководител и директор на московския театър на Таганка Юрий Любимов сме се срещали и в неговия кабинет, и по време на спектаклите. Неведнъж е споделял за особената заслуга на Висоцки за голямата популярност на "Таганка". В един от разговорите той ми каза, че ако някой от България посети Москва и иска да гледа спектакъл, но няма билети - "ще му дам моя стол, за да гледа постановката". "Помня и за да ти докажа това, довечера спокойно можеш да снимаш или да гледаш спектакъла." Вечерта без проблеми снимах. От коридора Любимов светеше с фенерче към актьорите и им подсказваше какво да правят. Мисля, че е единственият режисьор, който работи с фенерче. Сред най-добрите му постановки са "Животът на Галилей" от Б. Брехт, "Хамлет" от У. Шекспир... Юрий Любимов е лауреат на Сталинската премия през 1952 г., награден е с Френския орден за изкуство и литература и много други отличия.