Още мисли в разбъркано време

Дали сме гласували малко или много на европейските избори през май вече не е първа тема за обсъждане. Но все пак повече от половината граждани с право на глас у нас не се явиха да изразят становище кой и дали да замине в Брюксел. Дали за риба, гъби или на маса хората определено масово се дистанцираха от събитието европейски избори (без продаващите гласовете си). После един вестник организира среща с избраните евродепутати, БАН се яви като съпричастен към събитието, а идеята нямаше как да се скрие - пред обществото да се даде знак, че избраниците този път ще бъдат единни в столицата на ЕС, когато трябва да се отстояват национални интереси. Друг е въпросът дали някой им вярва в идеята и приложението й. 
Залата остана празна, а това че нямаше начин да се задават въпроси към евродепутатите не беше кой знае каква загуба. Просто нямаше кой да ги зададе, защото освен организатори, малка група поканени уважавани дейци на науката и тук-там някой журналист, гражданите не почетоха събитието. Нещо като официалното празнуване на национални празници, когато гражданите не само не поставят националните знамена по балконите и прозорците си, ами и никакви ги няма на местата, където поредните управляващи и чужди посланици в София участват в познати от години кратки действия, като поднасяне на венци и изслушване на реч от поредния лидер в държавата. Казаха, че манифестациите от тоталитарното минало били насилствени, че народът дълбоко ги ненавиждал и демокрацията не приема такива идеологически прояви. Да, ама в демокрацията и 24 май се оказва проблем, защото събраните около паметника на "Св.св.Кирил и Методий" пред Националната библиотека са предимно официални лица, учени и малко деца, две от които задължително и бързо рецитират "Аз съм българче", а после хукват заедно с останалите си у дома към семейните прояви като сядане на маса с баба и дядо в тесен семеен кръг.
Времена и нрави, но нещо започва да горчи, защото се оказа, че българинът не може да действа в екип, че трудно чува друго мнение и без съпротива свикна с дълбокото разделение в обществото и взаимната омраза, ей така, във всичко и най-вече по адрес на държавата.
Като се скриха интелектуалците, отвратени от дебелоочието на така наречените строители на нова демократична България, повечето от които познати физиономии от социалистическото минало, на преден план излязоха представители на новата вълна интелигенти, която говори цинично, но разбираемо, ратува за борба с чалга-културата, а насажда думи и словосъчетания, които нямат общо с официалния цивилизован български език.
Ама какво общо има това с извънредните избори и политическата криза? Ами няма. Има общо с оцеляването на народ, идентичност и общност на нацията ни, където езикът е съставна част от чувство като гордост от хилядолетно съществуване. Което е условие за продължаващо развитие във възходяща посока. Лидер на партия, който пред избирателите си говори на турски, изпраща евродепутатите ни в Брюксел и ги нахъсва с постигнат успех като признаването на кирилицата в ЕС. Като няма с какво друго и това не е малко. Но по-скоро е, за да показва съпричастност и общност в момент, когато  партията му получава упреци за етническа.
Народът чувства фалша, чувства това, което нарекохме задкулисие, прозря, че никой не се интересува от мнението му в крайна сметка и дори вече не протестира. Забелязахте, нали? Отива по поля и планини, независимо дали има избори или официални празници. Стигна до реалити-шоута, само за да не гледа дебати, в които чува нелицеприятни думи или прозират всякакви интереси, само не и национални. Когато екслидер на велика сила казва, че Европа трябва да се събуди за реформи, защото е отчел тревожните сигнали от наскоро преминалите евроизбори, защо обществото у нас не си дава сметка, че домашните боричкания досъсипват държавата и ходенето за гъби само отлага края на трагедията? "Три пъти мисли, един път режи", казва народната мъдрост. Нямаме време за повече от един път мислене, а рязането предстои. Важното е да се започне с мислене.