Опера се гледа със сърцето, а не с очите

Бойко Цветанов е един от най-успешните български тенори. Кариерата му е свързана с най-големите международни сцени и, разбира се, с България. Роден е в София, завършил е Националната музикална академия в класа на проф. Чавдар Хаджиев, по-късно специализира при Маргарита Лилова във Виена, при Борис Христов в Рим и при Карло Бергонци в академия "Верди" в Бусето, Италия. Първите си стъпки прави като солист на Националната опера в София. През 1988 г. печели първа награда на Международния певчески конкурс в Билбао, Испания. Три години по-късно получава място в операта в Цюрих, Швейцария, където е солист и до днес. Репертоарът му включва повече от 60 централни тенорови роли и солови партии в кантатно-ораториални творби. Заедно с пианиста и композитора Алекс Зографов и баса Стоян Бончев той представи в Банско програма, специално подготвена за джаз фестивала.

- Г-н Цветанов, как се породи у вас този интерес към джаза? Най-малко съм очаквала да ви видя като участник в джаз фестивал, като знам колко сте предан на оперната сцена.
- Чувството не ви лъже. Дълги години буквално бях отдаден на операта и продължавам да съм отдаден. Основното в моя живот е музиката и пеенето, а джазът е една насока в музиката, предизвикваща към експериментиране. Освен това аз не правя чист джаз, а музика, близка до джаза, но и до моето вокално изкуство, наречено белканто. Затова смятам, че този експеримент ще бъде успешен, тъй като съчетава това, което мога, и това, което искам в момента.
- Как възникна идеята?
- Идеята беше на д-р Емил Илиев отпреди много години, бях гост на Банско и той тогава каза, че някоя година и аз ще пея на този фестивал. След като се срещнах с блестящия музикант и невероятен човек Алекс Зографов, роди се симпатия и стремеж към взаимно творчество, допълване и най-сетне успяхме да осъществим идеята. Дано да имаме възможност да продължим да работим и да показваме това, което правим, защото смятам, че е доста интересно.
- А как привлякохте вашия ученик - баса Стоян Бончев?
- Той е приятел с Алекс Зографов и беше причината да се запознаем двамата. Ние сме една група от съмишленици.
- Живеете в Цюрих, но пеете по целия свят. Коя е най-значителната разлика между това как се прави опера в чужбина и в България?
- Ако трябва да бъда откровен, често постановките, които се правят тук, са бледо копие на тези, които се правят в чужбина. Първо, работният процес е съкратен, дисциплината не е достатъчно добра в театрите, организацията куца... Но нещата опират преди всичко до средства. Спомням си, че наскоро Българското оперно чудо беше обявено за символ на нацията - е как може една нация да загърбва своите символи... В страна, която роди гении като Борис Христов, държавата ни е оставила на изживяване. Това може да се случи само на място, където няма държавност и не се мисли за култура. Има и нещо друго - тотално снижаване на критерия от страна на публиката. В днешно време един певец много лесно влияе на емоциите на публиката. От друга страна - един можещ певец се приема така, както и някой доста посредствен изпълнител.
- Преди години Йоан Холендер, дългогодишен интендант на Виенската опера, в интервю за ДУМА говореше с възхищение за българските оперни гласове, някои от които самият той е наложил на европейската сцена. Как можем да задържим талантливите хора в България?
- Добрите певци ги задържа това, че не могат да си намерят работа навън. В момента стана много трудно за всички певци, защото границите се отвориха и изведнъж всички се устремиха на Запад. Там вече имат наистина огромни претенции да избират най-доброто на базата на големите хонорари, които предлагат, на много по-добрите условия на живот и на труд. Не виждам какво може да задържи тук един млад певец, който има качества - гласови, вокални, музикални, певческа интелигентност, както и познания по езици. В днешно време много се държи на фигура, на външен вид, за съжаление, много по-малко на красивите и съвършени гласове, такива гласове все по-малко се чуват и навън. Всичко опира до показността, до шоуто, лишено от съдържание, от идея. Културата е продукт на обществото и каквото е обществото, такава е и културата.
- Сигурно знаете, че доста реформи се направиха в културата у нас. Чуват се мнения, че не е необходимо да има във всеки по-голям град филхармонии, опери и т.н.
- Сигурно не е нужно във всеки град да има и футболни игрища, може би не е необходимо да има и художествени галерии, и училища... ако тръгнем да мислим в такава посока. Но там е работата, че в България не във всеки град има филхармонии, има 5-6 може би. И как от 5-6 филхармонии да направиш три, и защо...
- В Швейцария закриват ли музикални институти?
- Не, те създават. Строят театри. Но Швейцария е Швейцария, нека да мерим с нашия аршин.
- Колко струват билетите за опера, по джоба ли са на средния швейцарец?
- Щом залата в Цюрих се пълни винаги... Най-евтиният билет е 90 франка, това значи да застанеш зад колоната, без да виждаш, само да чуваш, но те са доволни и на това. Защото са дошли да слушат операта, не да я гледат. Ето това е разликата - опера значи да я видиш през сърцето си, а в днешно време сърцето е закърнял орган, особено при нас, не слушаме със сърцето си, слушаме с очите.
- Спонсорите, меценатите... във всички епохи до голяма степен на тях се е крепяло изкуството.
- Естествено. Това за мен е болна тема. Казахте, че тук непрекъснато се провеждат реформи, но те са половинчати. Нека да се замислят тези, които ги създават, дали не ги правят само за себе си. Те са лишени от смисъл. Как така парите за спонсориране ще отиват в Министерството на културата, а оттам нататък трябва да се кандидатства за финансиране? Това значи, че ако имам човек, който би спонсорирал моя изява в България, трябва да предостави парите в министерството, а то да реши на кого да ги даде. В Швейцария такива хора се освобождават от данъци и се поощряват да дават пари. Имах един приятел, който спонсорираше операта с между 1 и 5 млн. франка годишно. А тук... не виждам импулси за спонсориране, нямаме действащ закон за спонсорството, а може би и нямаме толкова интелигентни спонсори, които да жадуват за българската култура. Аз съм се обръщал към мастити български бизнесмени, които се бият в гърдите, че ходят да слушат опера в Залцбург, да дадат пари да направим тук нещо подобно. Те казват - мен това не ме интересува. Отиват в Залцбург да си покажат новите дрехи и да кажат, че са били там. Ако знаете какъв труд полагаме, за да направим един продукт, на който хората се радват! Да бяха дошли тези, от които зависят нещата, да видят възторга на публиката от хубави спектакли, от хубави гласове. Много ми е мъчно, болно и притеснено. Нашият приятел Алекс, който беше дошъл в България с чисти помисли да работи активно, да създаде и звукозаписно студио, си прибира багажа и се връща в САЩ. Жалко, защото изпускаме един човек с огромен опит, работил 35 години за Бродуей, работил с Андрю Лойд Уебър и с редица най-големи музиканти от света. Вратите непрекъснато са затварят за можещите хора в България. Можещ ли си - не си желан, защото можещият има претенции.
- Какво е усещането от работата с такива големи имена, артисти, с които вие пеете по световните сцени?
- Невероятно е. Защото те преди всичко са много сърдечни и земни хора. Явно, че това им е помогнало и да станат големи певци. Работил съм с Ренато Брузон, Лео Нучи, няма смисъл да изброявам всички. Те са много талантливи, всеотдайни на сцената, добре организирани. Те са артисти в душата си.
- Какъв е най-желаният партньор на сцената, с когото може да изнесеш и най-тежкия спектакъл?
- Можещият. Можещият и сърдечният човек, пълен с емоции, човекът, който откликва на твоята емоция.
- В репертоара ви има над 60 роли, но казвате, че много ви се играе Отело. Значи още имате жажда за нещо, което не е минало през вашата творческа интерпретация.
- На артиста винаги му се иска. А да не забравяме, че ние сме оперни артисти, боравейки с певческия, а не само с говорния си глас. Да, имам над 60 централни роли - малко тенори има, които са постигнали това число. Всъщност съм бил разпънат по цялата дължина на теноровия репертоар. Натрупването на роли не е било самоцел, така се е стекъл животът ми и е имало случаи, когато буквално за една нощ съм подготвял цяла партия, колкото и да е чудно и невероятно.
- А какво има в Отело, което ви кара толкова да се стремите към него?
- Отело е огромно предизвикателство не само към гласа, а и към вътрешното емоционално състояние на един човек - другата страна на любовника. Най-честите ми роли са на любовници - щастливи или нещастни, а Отело е обратната страна на любовта - ревността на остарелия достоен мъж, на войника, на човека, който е постигнал всичко в живота, но смята, че не е завоювал върховното, към което се стреми един истински мъж - любовта на любимата, любовта по принцип и конкретно към една жена. Отело е интересен като лиричен герой, като оперен герой. За мен Шекспировият Отело е също изключително силен, но минавайки през либретото на Бойто и уплътнявайки образа чрез музиката на Верди, той е много по-богат, по-силен, релефен, осезаем. А музиката е уникална! Това е последната опера на Верди и не бих казал, че има по-велика опера от "Отело". Но това е много опасна роля, много тенори са свършвали след изпълнението й, така че има много "за" и "против".
- Полагате ли някакви специални грижи за гласа си? Именитият наш певец Никола Николов разказваше колко е бил педантичен по отношение на гласа.
- Трябва да се грижим за гласа си, но ако се вторача в него, това значи да изгубя голяма част от всичко останало. Ако започна да внимавам да не пия студено или топло, да не ям това или онова, означава да предизвикам болестите. От малък боледувах от сливици, на 23 години ги извадих, прекарал съм бронхопневмонии, затова се стремя да не се изнежвам. А Никола Николов беше безкраен пример за нас, по-младите тенори, невероятен певец, изпълнител, толкова силно емоционален. Той рисуваше с гласа си, малко са тези, които рисуват с гласа си, той създаде такива вокални образи, за които и аз си мечтая да създавам.
- Напоследък се виждат доста странни, меко казано, постановки на класически произведения по световните оперни сцени...
- Кажете го направо безобразия!
- Доколко според вас класиката може да се осъвременява и променя?
- Дотолкова, доколкото позволява културата на човек, на когото е позволено да поставя. В момента се допускат да работят на сцената и буквално да се подиграват с артистите и с това велико изкуство маса психически неуравновесени хора, които експериментират с търпението на другите. Това се приема абсолютно еднозначно от страна на публика и артисти - с тотално неодобрение. Публиката освирква такива спектакли, но те си вървят, режисьорите са горди, че са поставили поредното извращение на сцената и се кланят пред освиркващата ги публика с възторг. От това, че са направили фурор в обратния смисъл на думата. Това е ужасно, води до декадентство, до упадък на изкуството, отблъсква хората. Нямам нищо против новаторството, но нека бъде в рамките на нормалното.
- Кое от примера на вашите учители непременно се стремите да предадете на учениците си?
- Те са ми дали толкова много неща и толкова конкретни! Певческото и личното им достойнство трябва да се съхрани и искам да обогатя техния светоглед в този смисъл. Чудо не става за три дни. Когато се занимавам с един певец работя по час-час и половина. Щом виждам, че насреща имам стойностен човек, нямам нужда да сложа часовник пред себе си и за 45 минути да взема 50 лева. Не работя за пари и не съм го правил никога. Старая се да ги науча на достойнство, да не се наранят вътре в себе си, дори когато не могат, да не се озлобяват към света. Защото светът е музика и вибрации, но не е само това. И всеки си има своя път и своя дар, затова искам да ги направя смели в живота. Да си смел и да рискуваш е много важно, разбира се, в умерени граници.
- Учите ли ги как да понасят загубата - в изкуството успехът невинаги е гарантиран? Защото ако човек е неспособен да понесе един творчески неуспех, неговата кариера може да приключи, преди още да е започнала.
- Точно така! Това е много, много важно! Затова съм елиминирал понятието загуба. Това е част от пътя, етап и трябва да го преминеш, то учи, това е пътеката на живота, на мъдростта.
- Кой спомен от вашия творчески път ви кара най-силно да се вълнувате?
- Преживях преди година и половина нещо уникално - в Катания, родното място на Белини и Джовани Верга, чиято новела е в основата на "Селска чест". Разбира се, катанезите се смятат за най-големите специалисти на "Селска чест" и гледаха много недоверчиво. Пях там "Палячи" и "Селска чест", диригент беше Маурицио Арена - гениален диригент. Всички билети за спектаклите бяха изкупени. Още при първия спектакъл тези критично настроени сицилианци не само че ме аплодираха бурно, но се качиха на сцената и започнаха да викат "Браво, Бойко!" И аз се разплаках от напрежение и огромното натрупване на емоции. Мъжете скочиха, вдигнаха ме и започнаха да ме хвърлят във въздуха... Няма никога да го забравя!